Структура на стимулите Йерархия Управление Баланс на силите Спонтанен ред Свободно сдружаване Взаимопомощ Ненасилие Пряко действие Прозорецът на възможността

Рамка за свободен свят

Основна отправна точка

Свободният свят не може да започне със завършен план. Опитът да се проектира една система за всички и после да се наложи отгоре би възпроизвел самата структура, която свободата трябва да преодолее.

Затова правилната отправна точка не е предписан модел на общество, а рамка за оценка на отношенията, институциите и начините за промяна.

Тази рамка се стреми да насърчи автономията: способността да оформяш собствения си живот, без да бъдеш поставен под структури, които позволяват на други да те потискат.

Целта ни е структурна яснота:

Кой е истинският източник на проблемите в света?

Структура на стимулите

За да отговорим, първо трябва да разберем структурата на стимулите.

Стимул е всяко условие, което дава на човек или група причина да действа.

Първото, за което вероятно се сещаме като стимул, са парите, но те са само една форма. Хората се мотивират също от сигурност, принадлежност, признание, взаимност, самоуважение, творчество и състрадание.

Структурата на стимулите е механизмът от награди, наказания, рискове, възможности и ограничения, който насочва поведението, като прави едни действия изгодни, а други скъпи. Тя описва какво една система насърчава на практика, независимо какво твърдят, че ценят нейните правила или хората, които я контролират.

Система на наградите

Централизираните структури на властта възнаграждават стремежа към власт, пари и контрол. Те възнаграждават непропорционално хората, които са най-склонни да преследват власт, защото централизираният контрол им дава по-силен лост за въздействие върху всички останали. ༆

Хората наричат това „корупция“, но резултатът не е отделен от системата. Тези, които се възползват от централизираната власт, биват възнаграждавани от нея, а институциите, които контролират, ги пазят от отговорност.

Структурата на стимулите е по-дълбоката основа и затова е на първо място. Йерархията се оформя там, където съсредоточената власт се възнаграждава, а отказът струва скъпо; след това тя пази структурата, която я е породила.

Йерархия

Йерархията е пирамидална организация, която подчинява един човек или колектив на друг. Тя е организация с рангове, при която различията в ранга съответстват на степени на власт (тоест право да заповядваш на стоящите под теб и задължение да се подчиняваш на стоящите над теб).

В политическия смисъл йерархия означава социална структура на командване и подчинение. Миналите структури на стимулите са създали съществуващите йерархии; след това йерархията променя тези стимули, за да се възпроизвежда.

Организацията не става йерархия само защото ролите се различават или се запазват; йерархията започва, когато тези роли се закрепят като власт и породят задължение за подчинение.

Съществуващите условия правят йерархията възможна, когато контролът върху храната, земята, сигурността, заетостта, правото, информацията или насилието дава на едната страна лост за натиск върху другата.

Йерархията превръща този лост за натиск в призната власт, траен ранг, заповядване и задължение за подчинение. Експлоатацията може да възникне, когато предимството се закрепи като установена претенция за подчинението на друг човек.

Веднъж установена обаче, йерархията вече не е само резултат от стимулите: тя се превръща в механизъм, който произвежда стимули. Тя възнаграждава онези, които натрупват власт и се подчиняват по стратегически съображения. Наказва отказа, подбира личности, пригодни да заповядват, и възпроизвежда условията, които оправдават съществуването ѝ.

Разбирането на структурите на стимулите и йерархията разкрива властовите структури, които господстват над света ни, и потисничеството, което създават.

Авторитет

Авторитетът е обществено легитимирана претенция, която дава на човек или институция правото да заповядва, изисква подчинение и подкрепя заповедите си със сила.

Авторитетът не е същото като силата. Силата е способността да действаш, убеждаваш, устояваш, помагаш или вредиш. Авторитетът превръща силата в признато право.

Експертното знание може да дава информация, а лидерството да предлага посока, но нито едното, нито другото не дава на някого право да управлява. Авторитетът започва, когато напътствието се превърне в правомощие, а отказът — в неподчинение.

Авторитетът няма нужда постоянно да използва сила, защото заплахата вече е вградена в институцията. Отказващите могат да загубят дохода си, подслона, положението, достъпа или свободата си, а накрая и да се изправят пред насилие.

Това позволява авторитетът да изглежда мирен. Заповедта става нормална, подчинението се очаква, а наказанието се превръща в легитимно налагане на реда.

Авторитетът дава на йерархията нейната обществена легитимност и позволява господството да продължава, без да разкрива насилието си във всеки миг. ༆

Управление

Управлението е особена институционална форма на йерархия: централизирана организация, която претендира за власт над цялото население и територия, за монопол върху легитимното насилие, създава задължителни закони, събира данъци и налага подчинение чрез съдилища, полиция, затвори и военна сила.

Доводът, че хората са твърде склонни към насилие и ненадеждни, за да живеят без управници, важи и в двете посоки. Управниците са същите несъвършени хора, но контролират армии, затвори, наблюдение, данъци и право. Съсредоточената власт не възпира най-лошото в човека. Тя разширява обсега му и го предпазва от отговорност.

Ако хората са опасни, отговорът не е да дадем на малцина сила, власт и контрол над милиони. Недоверието е довод за децентрализиране и разпределяне на силата, така че никой човек или институция да не може да налага волята си на огромни части от населението.

Да избираш кой ще упражнява властта не е същото като да избираш дали да останеш подчинен на нея.

Ограниченията върху управниците могат да ги възпират, но силата им идва от способността да оспорваш властта, не от правото на управника да изисква подчинение. Установеното право да заповядваш добавя опасност: онези, чиято власт е оспорена, могат да наказват отказа и да контролират ресурсите, нужни за съпротива срещу тях.

Свободният свят не обещава край на вредата, конфликтите или човешките провали. Разпределената сила носи риск от разпокъсване и неуспешно сътрудничество. Институция с авторитет все пак може да координира или възпира друга сила; тези способности са отделни от авторитета, за който претендира.

Авторитетът не уравновесява тези рискове; той усилва последиците от човешките грешки, като разширява обсега им, налага ги на всички подчинени и изолира породилите ги решения от коригиращата обратна връзка.

Дори необходимата защита може да направи хората зависими от този, който я осигурява; той пък може да използва тази зависимост, за да отстоява право да продължава да заповядва.

Господството не се преодолява, като дадем на една сила последната дума само защото може да възпира друга. То се ограничава, когато никоя сила няма последната дума. Всяка сила, способна да възпира други, трябва сама да остава отворена за съпротива; иначе противотежестта се превръща в следващото господство. Ако следваме последователно този принцип, защитата е самият баланс. Установената претенция за право да заповядваш не създава противотежест; създава асиметрия, която балансът трябва непрекъснато да удържа.

Отхвърлянето на авторитета означава да запазим координацията и възпирането, без да признаваме на когото и да било установена претенция за власт над хората, които ще понесат последиците от неговите провали.

Идеята за свободен свят често се отхвърля като утопична. Но днешната система се основава на наистина утопичното допускане: че несъвършените хора могат да бъдат достатъчно ограничени, докато им се поверяват сила, власт и контрол над цели населения.

Проблемът не е само, че в момента на трона седи неподходящият човек. Проблемът е, че изобщо има трон.

Данъчно облагане

Принудата е употребата на сила, наказание или лишаване — или заплахата с тях — за да накараш някого да действа против волята си или да му попречиш да действа свободно.

Данъчното облагане е принудително отнемане на ресурси под заплаха от наказание.

Управлението изисква ресурси от хората, независимо дали са съгласни да ги дадат. Отказът не прекратява отношенията. Той задейства санкции, налагани от управлението.

Това различава данъчното облагане от доброволната размяна. Доброволната размяна изисква реална възможност да я откажеш. Данъчното облагане не я дава.

Данъчното облагане също отделя решението от разхода. Управлението може да харчи ресурси, без вземащите решенията сами да понасят целия разход, защото той може да се разпредели върху население, което не може свободно да оттегли подкрепата си.

Войната разкрива ясно този механизъм. Онези, които я одобряват, не заплащат лично цялата ѝ цена. Управлението взема ресурсите от милиони хора, включително от противниците на самата война, и така позволява на малцина вземащи решенията да насочват ресурси към насилие без съгласието на принудените да ги предоставят.

Управлението не произвежда тези ресурси независимо от населението, което управлява. Данъците му дават постоянен достъп до плодовете на човешкия труд без да изискват постоянно съгласие. ༆

Значи въпросът е по-дълбок от размера на данъка. Данъчното облагане установява принципа, че институция може да претендира за част от труда на друг човек, без да се нуждае от неговото съгласие.

Баланс на силите

Баланс на силите е състояние, при което силата е достатъчно разпределена, така че никой човек или институция да не може да налага волята си на другите, без да срещне съществена съпротива, алтернативи или разходи.

Балансът не означава, че всички имат еднаква сила, ресурси, знания или влияние. Тези различия не трябва да изчезнат. Въпросът е дали могат да нараснат дотолкова, че отказът да загуби смисъл и от тях да възникне авторитет.

Балансът на силите обръща този стимул. Когато хората запазят способността да се съпротивляват, оттеглят, преорганизират и посрещат нуждите си чрез алтернативи, господството става по-трудно за установяване и по-скъпо за поддържане.

Затова свободният свят не разчита хората да са добри или достойни за доверие по природа. Той разчита на създаването на условия, в които никой няма достатъчно съсредоточена сила, за да управлява всички останали. Стимулът за експлоатация може да остане, но способността за експлоатация може да бъде ограничена от силата на другите да се съпротивляват. ༆

Това изисква силата да се децентрализира и разпредели към хората и свободно сдружените групи. Автономията и самостоятелното задоволяване на нуждите са важни, защото зависимостта създава лост за натиск. Ако една институция контролира жизнените необходимости, свободата да я откажеш става до голяма степен символична.

Същият критерий важи и извън политиката, включително при частния контрол. Икономическите отношения могат да станат йерархични, когато контролът върху земя, жилище, работа или други необходими блага дава на едната страна достатъчно силен лост за натиск, за да направи отказа скъп и да превърне зависимостта в задължение за подчинение.

Самостоятелното задоволяване на нуждите не означава изолация. Хората могат да останат дълбоко взаимозависими и същевременно да запазят много различни източници на храна, енергия, знания, общуване, подкрепа и сътрудничество. Колкото повече алтернативи съществуват, толкова по-трудно е за една институция да стане толкова необходима, че да заповядва на всички.

Затова балансът на силите действа едновременно в две посоки. Той разгражда съществуващата йерархия, като намалява зависимостите и съсредоточаването на сила, които я поддържат, и се противопоставя на завръщането на йерархията, като запазва силата разпределена, алтернативите достъпни и отказа възможен.

Няма гаранция, че никога няма да възникнат нови концентрации на сила. Такава гаранция би изисквала друга власт, достатъчно силна да я налага. Вместо това целта е да не допускаме концентрациите да стават постоянни и неизбежни.

Силата може да се премества, събира и разпръсква. Важно е да остава оспорима.

Услуга, без която не може, не изисква незаменим управник. Дори когато самата услуга не може да се дублира, контролът може да остане заменим, ако оборудването, знанията, материалите и подкрепата, нужни за осигуряването ѝ, остават достъпни извън контрола на който и да било отделен доставчик. Това позволява контролът да се променя, без да се прекъсва необходимото за хората.

Надеждната защита изисква устойчива отбранителна способност, не постоянно право да заповядваш. Тази способност може да остане разпределена между независими сдружения, така че никой защитник да не контролира подкрепата, нужна за съпротива срещу него.

Установеното право да заповядваш променя отношенията: самият отказ може да стане основание за наказание и така да позволи на защитника да налага собствените си искания срещу съпротивата. Защитата става по-трудна за оспорване, когато защитникът контролира и средствата за оспорването ѝ.

Здравият баланс на силите зависи от центробежния натиск срещу съсредоточаването и го засилва. Където алтернативите, конкуренцията, съпротивата и новите сдружения остават жизнеспособни, те се противопоставят на по-нататъшното съсредоточаване.

Трайният баланс на силите се подсилва от образование, което разпространява знания и умения, възможности, които държат алтернативите отворени, и възпиране, което повишава цената на господството. При конфликт арбитражът, реабилитацията, възстановяването и разделянето предлагат начини за справяне с вредата и разногласията, без да превръщат спора в основание за постоянна власт.

Целта е не само да се ограничи господството, а да се освободи човешкият потенциал и несломимата способност на хората да се съпротивляват срещу свеждането им до подчинение.

Свободният свят остава възможен само там, където балансът на силите пази автономията и пречи на който и да било човек или институция да налага волята си на другите на системно равнище.

Спонтанен ред

Спонтанният ред е значителна координираща сила, при която децентрализираните преговори, размяна и предприемачество се съчетават в широкомащабна координация без съзнателен план или изричен общ проект за обществено или икономическо развитие, или отвъд възможностите на какъвто и да било такъв план.

Голяма част от реда около нас вече се развива така. Никой не е проектирал езика като завършена система. Той е възникнал, докато безброй хора през поколенията са общували, променяли думи, създавали обичаи и са си отговаряли. Интернет се е развил чрез съзнателни проекти и общи протоколи, но никой отделен проектант не е проектирал цялата система, в която се е превърнал.

В центъра на спонтанния ред е равновесието. То не означава неподвижно или неизменно състояние. То е постоянно променящ се баланс, породен от действието на различни сили една върху друга и от приспособяването на системата.

Природните, социалните и социално-икономическите системи се оформят от тези сили. Промените в една част имат последици другаде, които пораждат нови реакции из цялата система. Недостигът, изобилието, стимулите, сътрудничеството, конфликтът, търсенето и достъпните алтернативи тласкат поведението в различни посоки. Структурата на стимулите оформя посоката на приспособяването, като определя кое поведение се възнаграждава, възпира или оскъпява. Редът възниква от взаимодействието между тези сили, а не от контрола на една върху цялото.

Процесът действа чрез обратна връзка. Хората действат, преживяват последствията, наблюдават се един друг и се приспособяват. Всеки отговор създава нова информация, която влияе върху следващото. Чрез многократно приспособяване местните взаимодействия могат да се съчетаят в последователни модели, които никой човек не е проектирал и не разбира изцяло.

Някои провали не могат безопасно да се оставят на пробата и поправката, защото последствията им може да станат необратими, преди обратната връзка да подейства. Тези рискове изискват подготовка и координация преди провала, не само приспособяване след него.

Когато вредата може да се скрие или прехвърли върху други, обратната връзка може да възнаграждава експлоатацията вместо сътрудничеството. Спонтанният ред не поражда по природа желани резултати; структурата на стимулите оформя онова, което възниква.

Централизираният контрол пречи на този процес, когато се опитва да замени разпределената обратна връзка с предписан резултат. Знанието е пръснато между хората, които действително взаимодействат с променящите се условия; голяма част от него е местно, практическо и временно. С нарастването на мащаба и сложността централната йерархия трябва да обработва все повече информация от все по-големи разстояния и за малцина вземащи решенията става все по-трудно да отговорят на цялата система толкова успешно, колкото хората, които реагират пряко вътре в нея.

Спонтанният ред позволява сложността да се посреща чрез множество взаимодействащи точки на знание и приспособяване. Координацията възниква от натрупаните реакции на самата система. Тъй като приспособяването не зависи изцяло от централизирана координация, сътресенията могат да се поемат на местно равнище, да се развиват алтернативи, а по-широката структура да продължи да се преорганизира около провала.

Резултатът е възникващ ред: широкомащабна координация, породена от непрестанното взаимодействие на по-малките части. Редът не е нещо, наложено върху системата. Той е нещо, което тя произвежда, докато частите ѝ си отговарят и се движат към променящо се равновесие.

Редът не може просто да се предписва със закон. Той е възникващ резултат от избора на хората да си сътрудничат. Ако стимулите ги тласкат към конфликт, законът сам не може да ги накара да си сътрудничат. Изграждането на свободен свят означава да създадем стимулите, които правят сътрудничеството и реда възможни.

Мрежи

Мрежата е структура от свързани хора или групи, които могат да общуват, да се координират и да действат пряко, без всяко взаимодействие да минава през централен авторитет.

Йерархиите съсредоточават информацията и вземането на решения в ограничен брой централни точки. Мрежите ги разпределят. Координацията може да се развива от основата, докато хората реагират пряко на променящите се условия, обменят сведения и се организират около практическите нужди.

Един от механизмите, които стоят зад това, е стигмергията: действията оставят сигнали, които насочват следващите действия. ༆ Хората отговарят на стореното от другите, което позволява сложна координация да възниква и да се разпространява без централен плановик, който направлява всяка стъпка.

Коренището е изключително силна структура по същата причина. За разлика от дървото, организирано около централен ствол, коренището се разпространява настрани чрез множество взаимосвързани корени и издънки. Разклонява се, свързва се отново, размножава се и расте дори когато части от него са повредени. Никоя отделна точка не контролира или обхваща цялото.

Мрежата не е децентрализирана само защото няма формална йерархия; ако един възел стане необходим, зависимостта може да пресъздаде лоста за натиск, от който йерархията се нуждае. Тази зависимост може да възникне и когато много възли разчитат на едни и същи доставчици, ресурси, информация или посредници, които контролират достъпа, или когато самата координация прави напускането на съществуващата мрежа трудно.

Така мащабът може да пресъздаде зависимост, без да създаде формална йерархия; същественият въпрос е дали жизненоважните функции остават оспорими и могат да бъдат прехвърляни, насочвани по други пътища или заменяни.

Затова истинската промяна започва от основата. Наложената отгоре промяна остава зависима от централния авторитет, който я е наложил. Промяната, която израства отдолу, може да се разпространява през безброй независими точки, да се усилва от връзките помежду им и да става все по-трудна за завладяване, потискане или обръщане.

Разпределените мрежи стават устойчиви чрез излишък от възможности, алтернативни пътища и способност да се преорганизират около провала. Йерархията съсредоточава провала заедно с контрола. Мрежите могат да се преорганизират чрез други връзки, да експериментират паралелно и да заобикалят прекъсванията.

Спонтанният ред расте чрез мрежите: координацията възниква от множество взаимодействащи части, а липсата на необходима точка на контрол прави цялата структура по-приспособима, по-устойчива и по-трудна за завладяване.

Свободно сдружаване

Свободното сдружаване изключва наложеното членство, задължителното участие и всяка власт, която пречи на мирното напускане. Никоя група не може да претендира за участието на човек по-дълго, отколкото продължава съгласието му. Хората остават свободни да напускат, да сменят посоката, да се събират наново и да създават алтернативи, докато нуждите и интересите им се променят.

Свободното сдружаване започва от човека. Влизането в отношение, организация или общност не означава да ѝ предадеш автономията си. Съгласието трябва да продължава, докато продължава участието; вчерашната договорка не може утре да се превърне в постоянна претенция върху някого.

Напускането няма смисъл, ако означава да изгубиш достъп до жизнено необходимото; свободното сдружаване зависи от достатъчно силни алтернативи, които правят отказа практически осъществим, а не само формално възможен.

Тези алтернативи трябва и да са достижими, когато потрябват: място за престой, начин да се стигне до него и грижа, която продължава по време на промяната. Общите запаси и уговорките за приемане на хора могат да направят това възможно преди криза. Никой не бива да трябва сам да изгражда отново поминъка си, за да може да откаже един доставчик.

Хората естествено се сдружават около споделени интереси, нужди, отношения и цели. Тези сродства създават групи, основани на действително съгласие, а не на наложено членство. Човек може да принадлежи на множество сдружения едновременно, всяко отразяващо различна част от живота му, без нито едно да претендира за целия човек.

Не е необходимо всички да са съгласни. Хората могат да преговарят, да правят компромиси и да разрешават мирно конфликтите случай по случай. Когато целите им се раздалечат твърде много, могат да се разделят. Едно сдружение може да се раздели на няколко, да запази отношенията, които още работят, да остави тези, които не работят, и да се събере наново в съвсем други форми.

Това поражда огромно разнообразие от възможни уредби. Групите могат да възникват, да се разделят, преплитат, свързват отново и да сменят посоката си според обстоятелствата. Вместо да принуждава несъвместими хора към едно решение, свободното сдружаване допуска различни отговори да съществуват едновременно. ༆ Множествеността възниква от безкрайното разнообразие на хората и способността им да създават различни форми на сдружаване. Плурализмът става структурно следствие от свободата, не дар отгоре.

Това променя и смисъла на общността. Общата територия не превръща стотици хиляди или милиони непознати в едно съдържателно социално цяло. Общността израства от отношения, познанство, обща цел, близост и взаимна загриженост. Силните местни сдружения могат да останат тясно свързани с по-широки мрежи, без да бъдат погълнати от една власт.

Затова мащабът сам по себе си не изисква йерархия. Малките сдружения могат да се свързват чрез хоризонтални, преплитащи се мрежи, да си сътрудничат там, където интересите им се срещат, и да остават независими другаде. Информация, ресурси, знания и координация могат да преминават през тези връзки, без да минават през централна командна структура.

Не всяка функция трябва да остане организирана в днешния си мащаб. По-големият местен капацитет може да намали зависимостта на хората от координация на големи разстояния. Там, където по-широката координация остава необходима, мрежите могат да разширяват сътрудничеството между региони, без да я превръщат в установена власт над участниците.

Дори всички членове да имат думата, координиращ орган претендира за власт, когато си присвои общото право да решава кои дейности на независими хора и сдружения трябва да му се подчиняват.

Такива мрежи остават отворени, защото хората могат да предлагат, да опитват, да подражават на работещото, да го променят или да създадат алтернатива, без да чакат одобрение отгоре. Успешните форми се разпространяват чрез доброволно възприемане. Неуспешните форми могат да изчезнат, без провалът им да бъде наложен на всички останали.

Свободата да напуснеш помага отношенията да не се превърнат във власт над хората. Напускането може да означава пълно оттегляне, по-малко участие, смяна на партньорите, създаване на паралелно сдружение или просто отказ от неработеща вече уговорка. Когато напускането означава да се откажеш от нещо, което не може лесно да се замени, или когато същото изключване следва човека през различни сдружения, свободата зависи и от способността да оспориш или промениш тези условия, а не само да напуснеш. Когато мирното разделяне е възпрепятствано и участието става задължително, сдружаването вече не е свободно.

Хората могат да напуснат сдружение, без да избягат от отговорност за вредите, които са причинили, или от поетите доброволно ангажименти, на които други основателно са разчитали. Отговорността по ангажимент не оправдава автоматично принудата да го изпълниш. Арбитражът, възстановяването, разделянето и други реакции могат да се справят с нарушените ангажименти, като останат свързани с конкретния спор. Отговорността остава свързана с конкретната вреда или ангажимент; тя не може да се превърне в собственост над човека или общо задължение да се подчинява.

Отказът от сътрудничество сам по себе си не представлява принуда. Използването на контрол върху необходимите блага, за да се наложи подчинение, или възпрепятстването на достъпа до други, които желаят да сътрудничат, представлява принуда.

От някои вреди не може да се избяга само с разделяне, особено когато последствията им са разпръснати или прехвърлени върху хора, които не могат просто да ги напуснат, което отслабва обратната връзка, която иначе би ограничила вредното поведение. Децентрализацията не означава, че всеки отговор трябва да остане местен; когато вредата засяга хора от различни сдружения или региони, засегнатите могат да се координират през тези граници, да договарят общи стандарти или да проследяват последствията ѝ.

Когато разделянето не може да предотврати вредата или да спре продължаването ѝ, засегнатите могат да се защитят, да потърсят посредничество или да действат с други, за да я спрат. Спирането на обща опасност може да изисква временни ограничения върху поведение, което излага други на риск, дори ако засегнатите не са съгласни помежду си и личната отговорност е неясна. Самите ограничения и разпределението на разходите им между хората изискват отделна обосновка.

Твърдението за вреда не решава спора; защитата трябва да остане свързана със спирането на конкретната вреда, а не да стане основание за по-широк или безсрочен контрол. Намесилите се не стават недосегаеми за оспорване; способността да се поставят под въпрос основанията, средствата или продължението на намесата не може да зависи само от онези, които я извършват. Независимото оспорване трябва да включва реалната сила да се променят неоправданите ограничения или да се спре намесата, когато обосновката ѝ отпадне.

Някои проблеми ще останат нерешени, вместо да се създава постоянна власт, чиято гаранция за решение зависи от силата да принуди всички участници.

Свободното сдружаване не предписва една окончателна организация на обществото. Силата му е точно в това да остави въпроса отворен. То позволява на радикално свободни и автономни хора непрекъснато да изграждат собствените си отношения, създавайки обществен ред от безброй преплитащи се сдружения вместо една структура с власт да ги обхване всички.

Взаимопомощ

Взаимопомощта е сътрудничество чрез взаимност: хората си помагат, защото интересите ни не са длъжни да бъдат в конфликт. Всички имаме различни нужди, способности, знания, ресурси и възможности. Като ги споделят, и двамата могат да живеят по-добре отпреди.

Свободният свят се отдалечава от отношенията, в които печалбата на единия е загуба за другия. Богатството се създава чрез нова стойност. Сътрудничеството може да даде и на двамата повече, отколкото биха произвели сами, но връзката не е наистина печеливша и за двамата, ако ползите ѝ зависят от прехвърлянето на разходите върху други. Такива взаимоизгодни отношения стават по-лесни, когато се премахнат пречките за навлизане и изкуственият недостиг, отваряйки повече начини хората да се грижат за себе си и един за друг.

Взаимността се укрепва чрез отношения, които продължават във времето. Силните квартали и общности израстват от приятелството: хората се познават, интересуват се един от друг, споделят храна, инструменти, умения, знания, подслон, време и подкрепа. Когато хората вече не са непознати за околните, изпадането на някого в бедност или бездомност вече не е невидим проблем, оставен на далечна институция. Нуждите му са видими за хора, които го познават и имат причини да ги е грижа.

Тези отношения могат да се свържат в по-широки мрежи за взаимопомощ, пренасяйки подкрепата отвъд вече познатите и умножавайки онова, което човек или квартал може да предложи сам. Един има храна, друг — неизползвана стая, трети умее да поправя, а четвърти — да учи, отглежда, строи, превозва или се грижи. Колкото повече се преплитат тези отношения, толкова повече пътища за подкрепа имат хората и толкова по-малко им се налага да зависят от една институция за достъп до необходимото.

Взаимността не изисква всеки, който получава грижа, да се отплаща. За човек, който не може сам да напусне или да си осигури подкрепа, свободата зависи от това грижата да не се контролира от един човек или едно отношение.

Хората с припокриващи се роли в грижата и независимите отношения улесняват оспорването на злоупотребата и продължаването на грижата при промяна. Когато човек не може да даде информирано съгласие, грижата трябва да следва изразените му предпочитания, когато е възможно, и да остава ограничена до нуждите му. Зависимостта не дава никому собственост над човека.

Надеждната взаимопомощ изисква и поддържане. Хората имат причини да поддържат услугите, които ползват, които ценят или може да им потрябват. Продължаващото им осигуряване зависи от редовен принос на труд и ресурси, общи запаси и облекчение за изтощените хора, които полагат грижи или поддържат услугите.

Грижата няма винаги да натоварва всички еднакво по едно и също време, но по-широките мрежи могат да разпределят неравните тежести между повече хора, ресурси и отношения, вместо да ги оставят на един човек. При недостиг видимостта на нуждите и наличните запаси позволява на хората да договорят приоритети и да потърсят помощ извън местната мрежа. Нуждата не може да създаде липсващите ресурси, но и недостигът не може да установи право на подчинение.

Взаимопомощта не е саможертва. Ние процъфтяваме, когато околните могат да процъфтяват. По-сигурни, по-здрави, по-свободни и по-способни хора правят и нашия живот по-сигурен, по-богат и по-свободен. Личното и общото благополучие се подсилват взаимно, вместо да са от противоположните страни на уравнението.

Господството и отмъщението възпроизвеждат условията за конфликт, не за мир. Взаимопомощта отговаря на страданието с грижа, любов и надежда, докато изгражда материалните условия, които правят възпроизвеждането на страданието по-малко вероятно.

Създаваме мирния свят, в който искаме да живеем, като направим първата стъпка към изграждането му: помагаме си сега, укрепваме отношенията около нас и ги правим достатъчно силни, така че никой да не трябва да се изправя сам срещу света.

Приятелство

Силната общност започва с приятелството, не с абстракцията за общност. Приятелството е лично, съзнателно, доброволно и непосредствено оформяно от хората в него. Никоя по-голяма структура не може да претендира за тези отношения само защото двама души принадлежат към едно място, група или кауза.

Приятелите нямат нужда от външен авторитет, който да предписва отношенията им или да ги принуждава към единодушие. Те решават сами как да се свързват, къде са границите им и кога отношението трябва да се промени или да приключи. Свободата на сдружаване означава малко без свобода за разделяне.

Приятелството има и естествен предел. То не може да се разрасне до едно отношение, обхващащо всички, и това е част от силата му. Приятелствата могат да останат малки, докато се преплитат и свързват навън, позволявайки сътрудничеството да се разпространява, без да обвързва всички в едно обществено тяло. По-широките мрежи позволяват на хора, които не са приятели, да се координират, без самите мрежи да се превръщат в едно обществено тяло.

Целта е да създаваме приятелства, а не да изграждаме общности. ༆ Нека по-силните общности възникнат от отношенията, които хората действително избират.

Ненасилие

Ненасилието е за предпочитане като стратегия за изграждане на свободен свят. Средствата за изграждането на нов свят оформят навиците, стимулите, организациите и разпределението на силата, които възникват от тях. Политическото насилие променя структурата на стимулите в самата съпротива, като възнаграждава тайното действие, заповедите, принудата и организациите, способни да съсредоточават сила.

Политическото насилие може да укрепи структурите, срещу които е насочено. Когато видят насилие, хората се страхуват. Страхът ги тласка към институциите, които обещават защита: полиция, армия и управление. Затова насилието може да укрепи органите за принуда на самата оспорвана йерархия, давайки на управлението повече оправдания за полицейски действия, наблюдение, репресии и сила, докато обръща по-широкото население срещу оспорващите го.

Управлението вече има смазващо предимство в организираното насилие. То контролира полицията, армиите, затворите, разузнавателните системи, оръжията и логистичните мрежи, изградени да налагат властта му. Насилието му позволява да определя условията на сблъсъка и да използва най-голямото си предимство.

Ненасилието атакува йерархията от друга страна. Прякото действие, гражданското неподчинение, стачките, отказът, взаимопомощта, самостоятелното задоволяване на нуждите, изграждането на общности, съзидателните алтернативи и оттеглянето на участие атакуват зависимостите, чрез които работят централизираните институции. Управлението не действа само със сила; то зависи от продължаващо сътрудничество.

Надеждата също е политическа сила. Целта не е да се всее ужас, който да тласне хората в борба, а да ги вдъхнови с възможността за мирен и свободен свят, където могат да живеят добре, да следват мечтите си, да развиват способностите си и да си помагат. ༆

Надеждата става истинска чрез опита. Приятелството, взаимопомощта, автономията, самостоятелното задоволяване на нуждите, градините, сътрудничеството, прякото действие и работещите алтернативи дават на хората частици от друг начин на живот още сега. Предобразяването разпределя способностите, преди централизираната власт да изчезне. Когато хората все повече могат да посрещат нуждите си чрез свободно сдружаване, взаимопомощ, независими знания и алтернативи, зависимостта от централизираните институции започва да отстъпва.

Насилствената революция крие риск да тръгне в обратната посока. Разрушаването на съществуващо управление не разрушава непременно структурата на съсредоточената власт. Въоръжените организации съсредоточават оръжия, секретност, командване, разузнаване, логистика и оперативни способности. Ако съществуващото управление рухне, преди силата и способностите да са били разпределени, организацията, най-способна на насилие, е и в положение да запълни възникналия вакуум на властта. Управникът се сменя, но структурата остава готова за завземане.

Ненасилието не означава пацифизъм или отказ от самозащита. Защитната сила може да е необходима, когато непосредствена вреда не може да бъде спряна другояче. Целта е да се спре господството, а не силата да стане организиращ принцип на освобождението. Насилието остава последна мярка.

Способността за самозащита може да се запази, докато употребата ѝ остава защитна и временна. Балансът на силите държи отбранителната способност разпределена и оспорима, а свободното сдружаване пречи на временната сила да се превърне в постоянна структура на власт.

Продължителните заплахи изискват подготовка, надеждни запаси, споделена информация и координация между сдруженията. Хората могат да възлагат конкретни защитни задачи на опитни хора, като ограничават тези роли до конкретната им функция и ги оставят отворени за оспорване. Опасността е особено голяма при отбраната, защото отбранителната способност сама може да стане нова концентрация на сила. Това разграничение остава истинско само докато оръжията, запасите и външната подкрепа остават извън изключителния контрол на която и да било група.

Разпределената отбрана носи и друга опасност: приготовленията на едно сдружение могат да уплашат друго, чийто отговор после изглежда като потвърждение на страховете на първото. Когато е възможно, прекият контакт, независимата проверка на тревожните твърдения и взаимните ограничения на мобилизацията дават на двете страни начини да отстъпят, без да се лишават от способност за защита.

Спешната координация трябва да остава ограничена до задачата и отворена за оспорване. Разпределената отбрана все пак може да бъде победена; централизираното командване също не гарантира оцеляване.

Свободата не бива да пристига едва след борбата. Тя трябва да личи от начина, по който се води борбата.

Правилото за 3,5%

Системната промяна не изисква цялото население да се надигне наведнъж.

Изследване на Ерика Ченоует и Мария Стефан установява, че големите ненасилствени кампании за смяна на режима, независимост или край на окупацията между 1900 и 2006 г. успяват повече от два пъти по-често от насилствените кампании.

Правилото за 3,5% възниква по-късно от това изследване: в първоначалните данни нито една ненасилствена кампания не се проваля, след като на върха си е мобилизирала активно поне 3,5% от населението.

Управлението не действа само чрез полицията и военната сила. То зависи от хора из цялото общество, които продължават да работят, да се подчиняват, да изпълняват заповеди, да пренасят ресурси, да поддържат инфраструктура и да приемат властта му. Управлението зависи от сътрудничеството на много повече хора от онези, които действително управляват.

Активните участници са само част от този натиск. С разпространяването на участието и отказа сътрудничеството става по-несигурно. Работниците спират да съдействат. Заповедите остават неизпълнени. Поддръжниците преминават на другата страна. Хората отвътре спират да прилагат нарежданията. Институциите започват да отказват. Балансът на силите се измества, защото структурата губи човешкото сътрудничество, нужно да се поддържа.

Ненасилствените движения могат да привлекат много по-широко участие, защото съпротивата не изисква всеки да стане войник. Хората могат да стачкуват, бойкотират, отказват, оттеглят подкрепа, осигуряват ресурси, приютяват други или просто да спрат да съдействат.

По-късни изследвания установяват, че след 2010 г. ненасилствените кампании са станали по-малко успешни. Ченоует сочи както приспособяването на контрастратегиите на управленията, така и все по-силното разчитане на движенията на бърза мобилизация без организацията, стратегията и издръжливостта, необходими за продължителен натиск. Мобилизацията може да отвори прозорец, но без трайна организация и практическа способност зад нея той може да се затвори, преди да са изградени условията за трайна промяна.

Правилото за 3,5% не е закон или гарантиран праг. Повечето успешни ненасилствени движения никога не достигат 3,5%, а по-късни изследвания откриват привидно изключение. То е исторически модел, не формула за успех.

Поуката от правилото не е, че точно 3,5% от населението могат да принудят което и да е управление да капитулира.

Тя е, че преобразяването не изисква всички да се пробудят едновременно.

Пряко действие

Прякото действие означава сами да действаме по даден проблем, вместо да искаме някоя власт да го реши вместо нас. Търсенето на реформа чрез властта делегира промяната нагоре. Прякото действие запазва инициативата у засегнатите хора.

Това, което виждаме, не е просто корупция. Системата следва стимулите и концентрациите на власт, вградени в нея. Смяната на представителите може да промени решенията, но оставя механизма на властта непокътнат. Представителната политика погребва причината и следствието под пластове бюрокрация: хората действат, после чакат институциите да решат какво ще стане. Прякото действие създава промяна тук и сега. Хората виждат резултата, изпитват го и надграждат.

Прякото действие не изисква разрешение. Хората нямат нужда от позволение отгоре, за да си сътрудничат, да решават проблеми, да оттеглят подкрепата си или да създават алтернативи. Промяната може да започне навсякъде, където хората вече могат да действат, после да се разпространява от основата, когато други възприемат работещото.

Хората в основата имат сила, защото йерархията не може да работи сама. Стачката веднага разкрива тази зависимост. Общата стачка може да спре големи части от механизма едновременно. Стачка, започната без санкцията на синдикалното ръководство, показва, че работниците могат да използват колективната си сила, без да чакат разрешение от институциите, които ги представляват.

Прякото действие превръща тази зависимост в лост за въздействие. Разликата е между да се противопоставиш на структура и да ѝ отнемеш нещо необходимо, за да работи. Отказът и оттеглянето променят самите отношения.

Прякото действие изгражда алтернативи, които правят йерархията по-малко необходима. Взаимопомощта, самостоятелното задоволяване на нуждите, независимата размяна, кооперациите и паралелните институции дават на хората възможност да посрещат нуждите си по-пряко.

Двете страни се подсилват. Спрете механизма, докато изграждате алтернативи. Съпротивата намалява способността на йерархията. Изграждането намалява зависимостта от нея.

Хората могат да оттеглят подчинението си и същевременно да поддържат необходимата работа чрез пряко сътрудничество с хората, които зависят от нея. Временното прекъсване може да създаде лост за въздействие, но остава въпросът кой плаща цената му. Когато този лост зависи от лишаване на хора, които имат малък контрол над оспорваната структура, съпротивата прехвърля върху тях цената на натиска си. Продължителното оттегляне от необходими функции изисква заместващи пътища или запазен достъп. Съпротивата, която оставя собствените си алтернативи без необходимото, усилва искането за възстановена власт.

Изграждането може да създаде собствени напрежения. Щом хората започнат да зависят от нещо изградено, поддържащите го губят повече при прекъсване и може да станат по-предпазливи към конфронтацията. Съпротивата на свой ред може да застраши алтернативите, които хората се стремят да опазят. Напрежението намалява, когато алтернативите могат да преживеят прекъсвания чрез резервни възможности и други пътища, а съпротивата отнема необходимото на йерархията, без да унищожава способностите, от които хората зависят.

Прякото действие предобразява свободния свят, защото хората го изграждат чрез отношенията и институциите, които създават сега, вместо да отлагат свободата за след някоя бъдеща победа.

Не е нужно едно-единствено действие да промени цялата система. ༆ Всяко успешно действие може да реши нещо сега, да увеличи автономията и да направи следващи действия възможни. Когато тези способности се свързват и усилват от основата, те променят баланса на силите.

Градината

Свободният свят не е нужно да започва навсякъде едновременно. Той започва там, където хората си връщат способността да осигуряват необходимото за себе си и един за друг. Отглеждайте храна. Учете полезни умения. Споделяйте инструменти. Работете с хора, на които вярвате. Подкрепяйте местни производители и кооперации. Започнете с нещо полезно, което може да издържи и да се разпространи.

Градината е и буквална, и структурна. Тя превръща земята, знанията, труда и сътрудничеството в нещо, което хората могат да ползват пряко. Общата работилница им дава място да правят и поправят нужното. Фермерските пазари свързват производители и купувачи в пряка размяна. Всяко от тези неща скъсява веригата между нуждата и хората, способни да я посрещнат.

Смисълът не е в определен икономически модел.

Самостоятелното осигуряване на нуждите става по-силно чрез сътрудничество, не чрез изолация. Един човек не може да прави всичко, нито трябва. Хората развиват различни умения, разделят труда, разменят произведеното и помагат там, където са най-добри. Когато градините се свържат с кухни, работилници, кооперации, местни производители и квартални услуги, отделните начинания започват да създават по-широка мрежа на практическа независимост. Колкото повече знания, инструменти и производствени способности притежават самите хора, толкова повече избор имат в отношенията, от които зависи животът им.

Изграждайте на местно равнище. Познавайте съседите си. Създавайте приятелства, като вършите полезни неща заедно. Хората виждат какво липсва, кое постоянно се проваля и от какво наистина се нуждаят другите. Проблемите се решават по-лесно, когато преживяващите ги могат пряко да общуват със способните да помогнат.

Тези отношения могат да растат навън, без да растат нагоре. Различните групи могат да се специализират, докато остават автономни, и да се свързват пряко там, където сътрудничеството им помага. Никоя организация не трябва да осигурява всичко или да контролира цялото. Гъстата мрежа от преплитащи се сдружения става по-силна чрез различията си: много умения, отношения, източници и пътища за заобикаляне на провали.

Не е важно дали нещо се нарича алтернатива. Алтернативите имат свои структури на стимули, затова важи същият въпрос: какво насърчават на практика? Кооперация, която пресъздава властовите заповеди, е променила малко. Критерият е практически: могат ли хората да променят начина на работа, да откажат условията или да напуснат, без да загубят единствения си начин да посрещнат основна нужда?

Градина, зависима от един водоизточник, или работилница, зависима от знанието на един човек, остава уязвима именно заради тази зависимост. Умения, които могат да се преподават, възпроизводими методи, общи инструменти и материали от повече от един източник поддържат полезната работа, без някой да става необходим за нея.

Не е нужно пълно откъсване от съществуващия свят. Започнете с каквото може да се приближи към преките отношения: един източник на храна, едно умение, един инструмент, една услуга, един кооперативен проект, едно по-силно приятелство. Всяко прехвърляне е малко, но оставя нещо, върху което следващото може да стъпи. С времето отделните начинания стават мрежи, мрежите укрепват, а зависимостта започва да се разсейва.

Градината няма нужда от разрешение да стане гора. Тя расте, където има място, разклонява се, където условията позволяват, свързва се с вече живото и дава семената за по-нататъшен растеж. Изграждайте свободния свят по същия начин: местно, пряко, мирно и от основата навън.

Прозорецът на възможността

Свободният свят се изгражда преди революционния момент, не след него.

Премахването на хората, които контролират централизираните институции, не разпределя способностите, които те са контролирали. Храната още трябва да се превозва. Хората още имат нужда от чиста вода, лекарства, подслон, общуване, транспорт, защита и начини за разрешаване на конфликти. Ако тези способности останат съсредоточени, който ги възстанови най-бързо, наследява огромна власт.

Затова решаващата работа се върши преди привидната повратна точка.

Свободното общество се развива постепенно чрез отношения, умения, институции и инфраструктура, които вече работят отвъд централизираните заповеди. Мрежите за взаимопомощ, местните хранителни системи, кооперациите, независимото общуване, разпределената енергия, способността за ремонт, отвореното знание, мрежите за грижа, разрешаването на конфликти и децентрализираната самозащита прехвърлят практическите способности от централизираните институции в ръцете на хората, които зависят от тези способности.

Това е стратегическият смисъл на предобразяването: да изграждаме новото в обвивката на старото. Видимият разрив може да настъпи внезапно. Способността да се преживее този разрив се развива бавно.

Преходът не изисква един чист разрив. Старите институции могат да останат господстващи, докато покрай тях се развиват нови отношения. Някои функции могат бързо да се децентрализират, а други да останат централизирани още дълго. Хората могат да използват възможностите в съществуващите структури, когато така увеличават практическата си автономия или способността да се организират извън тях. Тези възможности могат да се използват, без съществуващата структура да става средство за преобразяването. Възникващият свят първоначално ще бъде частичен, компромисен и преплетен със света, който заменя.

Ако алтернативата зависи от същите централизирани институции, които трябва да замести, тя може да бъде погълната, без балансът на силите да се промени.

Една алтернатива може да осигурява нещо необходимо на хората, но да продължава да зависи от земя, материали, инфраструктура или други ресурси, контролирани от старата структура. Така старата структура може да се освободи от част от товара си и да запази голяма част от лоста, създаден от тази зависимост. Поемането на функция не е същото като заместването на зависимост; балансът се измества само когато хората добият по-голяма способност да продължат без старата структура да контролира онова, на което разчитат.

Алтернативите могат да срещнат потискане, щом станат способни да заменят централизирани функции. Колкото повече намаляват зависимостта от централните институции, толкова по-силни могат да станат стимулите на тези институции да ги удържат. Там, където репресията все още може да прекъсне всеки източник на снабдяване, само разпръскването не е защита. Споделените знания и подкрепа между независими мрежи позволяват работата да продължи, когато място или организация бъде загубено, така че да няма една структура, чието премахване да унищожи алтернативата.

Предобразяването изгражда предпазната мрежа, която не позволява сривът на институциите да стане срив на обществото.

Целта не е да създадем един чист анклав извън обществото. Целта е да умножаваме местата, където хората решават проблеми чрез различни отношения, да свързваме тези места хоризонтално и постепенно да пренасяме все повече от всекидневието в тях. Всяка зависимост, заменена с доброволна алтернатива, отслабва лоста на старата система. ༆ Всяко отношение на взаимна подкрепа увеличава способността на хората да отказват.

Преходът може да бъде постепенен в изграждането и бърз в последиците.

Прозорецът на възможността се отваря, когато централизираните институции загубят достатъчно способност или легитимност, така че смятаните някога за постоянни уредби да станат предмет на преговори. Това не изисква пълен цивилизационен срив. Прекъсва се снабдителна верига. Управлението губи легитимност. Корпорация изоставя град. Електрическа мрежа спира. Валутата става ненадеждна. Стачка спира обичайните услуги. Монопол вече не може да осигурява онова, от което хората зависят. Централизираните системи се провалят неравномерно — по места, сектори и функции.

Всеки провал създава пролука, в която алтернативите могат да поемат част от онова, което старата структура вече не може да осигурява.

Тези пролуки могат да възникват многократно. Паралелните институции се развиват във време на относителна стабилност. Централизираната система отслабва. Съществуващите алтернативи поемат някои от функциите ѝ. Те се стабилизират, учат, свързват се и влизат в следващата криза с по-голям капацитет от преди. Старата йерархия може да оцелее, но всеки цикъл може да остави хората по-малко зависими от нея.

Това не е стратегия на чакане на срив. Това е подготовка за условия, които никой не може надеждно да предскаже.

Когато централизираните институции отслабнат, свободата не възниква автоматично. Кризата поражда страх, недостиг, несигурност и търсене на надежден ред. Тези условия могат да укрепят взаимопомощта, но могат да укрепят и фашизма, милитаризма, организираната престъпност, религиозния авторитаризъм или ново управление, което обещава да възстанови стабилността.

Вакуумът на властта означава потребност от функции, които вече не се осигуряват надеждно. Какво ще го запълни зависи от това кой може да посрещне тези нужди.

Който може да осигури храна, лекарства, общуване, транспорт, защита и работеща инфраструктура, придобива огромно влияние. Ако само авторитарните организации притежават тези способности, уплашените хора могат да приемат заповедите им, защото йерархията изглежда единствената работеща структура.

Затова предобразяването е и подготовка срещу авторитарно наследяване на властта. Паралелните институции, изградени преди криза, дават на хората друго място, към което да се обърнат. Разпределените умения, съществуващите отношения, работещите мрежи и опитът в сътрудничество без заповеди намаляват вакуума, който иначе би създал централизираният срив.

Без тези алтернативи сривът не премахва зависимостта. Той я засилва.

Алтернативите трябва и да работят. Ако участието изисква свободно време, пари или сигурност, то става най-трудно за хората под най-силен натиск. Повечето хора няма да възприемат цяла философия, преди да се включат. Те може да се присъединят, защото храната е достъпна, грижата за децата — надеждна, кварталът — по-безопасен, работилницата за ремонт им пести пари или участниците се отнасят към тях с достойнство. Свободното сдружаване, взаимопомощта и спонтанният ред стават по-силни доводи, когато хората могат да ги изпитат непосредствено.

Критерият е практичен: задоволява ли алтернативата реална нужда, като същевременно увеличава автономията и разпределя способностите?

Проект, който не работи под натиск, няма да помогне на хората да преминат през криза. Проект, който работи чрез съсредоточен контрол, може просто да стане следващата йерархия. Алтернативата действа само когато начините ѝ на работа пазят автономията и свободното сдружаване.

Изпробвайте заместването, преди да разчитате на него: може ли осигуряването на необходимото да продължи, ако финансирането спре, доставчик се провали или ключови хора напуснат? Обичайните сривове и действителните прехвърляния показват кое все още зависи от централизираните институции. Внезапният срив може да настъпи, преди тази работа да е достатъчна. Тогава запазването на запасите, поддръжката и грижата има предимство пред обявяването на независимост; временната зависимост не създава постоянно право да заповядваш.

Тези процеси протичат едновременно: изграждаме способности, които посрещат нуждите сега, и чрез тях намаляваме зависимостта от господството. Без изграждане съпротивата може да остави вакуум. Без съпротива алтернативите могат да останат затворени в съществуващата система.

Целта е централизираните институции постепенно да стават по-малко необходими.

Функциите могат да се пренасят една по една. Знанието може да се изплъзне от централизирания контрол. Временната взаимопомощ може да стане постоянна обществена инфраструктура. Неформалните снабдителни пътища могат да се превърнат в трайни мрежи. Общностите могат да запазят работещите в криза уредби. Дори неуспешните проекти могат да оставят умения, отношения, инструменти и знания, които правят следващия опит по-силен.

Създаденото досега не определя границите на онова, което хората могат да създадат. Освобождаването на човешката изобретателност поражда нововъведения и прави някога невъзможното постижимо.

Успехът може да не дойде като падане на управление или издигане на знаме над сградите му. Може да изглежда като продължителен спад в значението на централизираните институции, докато полезните им функции се пренасят другаде.

Решаващата победа не е завземането на механизма.

А да направим механизма ненужен.

Не е сигурно кога ще настъпи следващата голяма възможност. Системите могат да преживеят нестабилност, да погълнат опозиция, да сменят ръководство, да прехвърлят разходи, да се реформират или да прибягнат до репресия. Стратегия, зависеща от предсказването на срив, е крехка.

Предобразяването не изисква предсказания. Ако съществуващата система се запази, независимите отношения и способности подобряват живота сега. Ако тя постепенно отслабва, алтернативите могат да поемат изоставените ѝ функции. Ако кризите се повтарят, всяка такава възможност може да остави паралелното общество по-силно. Ако настъпи по-голям разрив, мрежите с налични запаси, умения и работещи отношения дават на хората алтернативи, способни да попречат на нова централизирана власт да запълни възникналия вакуум.

Затова прозорецът на възможността не е нещо, което да чакаме.

Това е нещо, към което се приближаваме чрез изграждане.

Свободният свят расте, докато йерархията още изглежда постоянна. Всяка градина, приятелство, кооперация, умение, мрежа, действие на взаимопомощ и независим източник на практически способности създава ново място, от което хората могат да действат, без да чакат разрешение. Когато алтернативите се свързват, зависимостта се разсейва и балансът на силите придобива форма.

Когато следващият прозорец се отвори, свободата не е нужно да започва от нищото.

Свободният свят ще чака.

Vox Libera

Основна отправна точка

„Нищо не е по-опасно от догматичен светоглед — нищо не ограничава повече, не заслепява повече за нововъведенията и не унищожава повече откритостта към новото.“ — Стивън Джей Гулд

„Важно е да се премахне несъзнателният догматизъм, който кара хората да мислят, че техният начин да гледат на действителността е единственият разумен начин да виждаш света. Целта ми е да се опитам да доведа хората до състояние на всеобщ агностицизъм — не само по отношение на Бог, а към всичко. Ако човек вижда нещата само през собствената си система от убеждения, той е обречен да стане почти глух, ням и сляп. Можеш да видиш хората само когато можеш да видиш света така, както го виждат те. Това е партизанската онтология — разбиване на едномоделния поглед и отваряне пред хората на перспектива с множество модели.“ — Робърт Антон Уилсън, интервю „Searching for Cosmic Intelligence“ с Джефри Елиът (1980)

„Определени термини и идеи могат да се определят като „антиконцепции“. Това са термини, които всъщност замъгляват разбирането ни, вместо да го улесняват, и правят по-трудно схващането на други валидни понятия. Важна категория антиконцепции е тъй нареченият „пакет“, тоест всеки термин, чието значение прикрива неявното допускане, че определени неща вървят заедно, когато в действителност не е така.“ — Родерик Т. Лонг

„С други думи, няма един-единствен модел. Единственото постоянно явление е самият факт на промяната и следващото от него осъзнаване на различни обществени възможности.“ — Дейвид Гребър и Дейвид Уенгроу, The Dawn of Everything

Структура на стимулите

„Човекът, както всички живи същества, се приспособява и привиква към условията, в които живее, и предава по наследство придобитите си навици. Така, роден и живял в робство, потомък на дълга поредица роби, когато започнал да мисли, човекът повярвал, че робството е необходимо условие за живот, а свободата му се струвала невъзможна.“ — Ерико Малатеста

„Трудно е да накараш човек да разбере нещо, когато заплатата му зависи от това да не го разбере!“ — Ъптън Синклер, I, Candidate for Governor: And How I Got Licked (1935)

„Досега разглеждахме стимулите през призмата на теорията за обществения избор, която приема, че хората в политическата арена по същество са същите като онези извън нея. Но това допускане може в крайна сметка да е твърде оптимистично за политиката. Причината е, че институционалните филтри на политиката подбират онези, за които властовите позиции са привлекателни. Почтените, човечни хора няма да искат да работят като надзиратели в робска плантация. По същата причина хората, които прекарват кариерата си като затворнически пазачи, полицаи, прокурори, гранични агенти, генерали и президенти, обикновено ще са онези, на които им е удобно да упражняват произволна сила и насилствена власт над други. Дори принципни хора да заемат тези места за известно време, вероятно бързо ще бъдат заменени от амбициозни хора, готови да изкривят моралните си принципи, за да придобият и задържат властови позиции. Така системите на власт създават институционални филтри и ефекти на подбор с едно просто и опустошително следствие: най-лошите се изкачват на върха.“ — Нейтън Гудман, Abolition: An Economist’s Perspective ๖

„Днешните работници са ощетени от множество регулации, данъци, закони за интелектуална собственост и субсидии за бизнеса, които, взети заедно, пречат на навлизането на потенциални алтернативни работодатели и на самостоятелната заетост.“ — Шелдън Ричман

„Всъщност капиталистическата система се определя от структурното присъствие на монополи, одобрени от държавата.“ — Ерик Флайшман

„Освен това монополът на управлението върху средството за размяна е властта да се използва дългът вместо платежоспособността като кредитен инструмент за улесняване на размяната и чрез този монопол да се възпрепятства размяната, докато първо не бъдат удовлетворени привилегированите вземания.“ — Дайър Д. Лъм

„Днес никой не вижда или не иска да види, че в наше време поробването на мнозинството хора се основава на паричните данъци върху земята и други неща, които управлението събира от поданиците.“ — Лев Толстой, What Shall We Do?, глава XX

„Чрез непрекъсната инфлация правителствата могат тайно и незабелязано да конфискуват значителна част от богатството на гражданите си. По този начин те не просто конфискуват, а го правят произволно; и докато процесът обеднява мнозина, някои дори забогатяват от него.“ — Джон Мейнард Кейнс, The Economic Consequences of the Peace

„Капитализмът е един и същ навсякъде. За да оцелее и процъфтява, му е нужен постоянен частичен недостиг: той му трябва, за да поддържа цените и да създава гладни маси, готови да работят при всякакви условия.“ — Ерико Малатеста

„Някак си ме интересуват по-малко теглото и гънките на мозъка на Айнщайн, отколкото почти пълната увереност, че хора с еднакъв талант са живели и умрели по памукови полета и в цехове с непосилни условия.“ — Стивън Джей Гулд

„Защото онези, които днес наричат престъпници, изобщо не са престъпници. Гладът, а не грехът е родителят на съвременното престъпление.“ — Оскар Уайлд, The Soul of Man under Socialism

„Робството, протекционизмът и монополът намират защитници не само сред печелещите от тях, но и сред страдащите от тях.“ — Фредерик Бастиа

„Класата, която има силата да ограбва в голям мащаб, има и силата да контролира управлението и да узакони грабежа си.“ — Юджийн Дебс

„Когато плячкосването стане начин на живот за група хора в едно общество, с времето те си създават правна система, която го разрешава, и морален кодекс, който го прославя.“ — Фредерик Бастиа

„Законното плячкосване може да се извършва по безброй начини. Затова има безброй планове за организирането му: мита, протекционизъм, помощи, субсидии, стимули, прогресивно данъчно облагане, държавни училища, гарантирани работни места, гарантирани печалби, минимални заплати, право на помощ, право на инструменти за труд, безплатен кредит и тъй нататък, и тъй нататък.“ — Фредерик Бастиа, The Law

Йерархия

„Повечето форми на авторитет започват като грубата сила на гангстера и се развиват в „легитимния“ авторитет на мълчаливото приемане. Това със сигурност е историята на националната държава. Фрид отбелязва, че легитимността е средството, чрез което идеологията се смесва със силата. Функцията на легитимността е „да обясни и оправдае съществуването на съсредоточена обществена сила, упражнявана от част от общността, и да осигури подобна подкрепа за определени обществени уредби, тоест за определени начини за разпределяне и насочване на потока от обществена сила“.“ — Харолд Баркли, People without Government ๖

„Да премахнем властта или управлението не значи да унищожим личните и колективните сили, действащи в обществото, нито влиянието на хората един върху друг. Това би означавало да сведем човечеството до сбор от инертни и отделени атоми — невъзможност, която, ако можеше да се осъществи, би разрушила всяко общество и би нанесла смъртен удар на човечеството. Да премахнем властта означава да премахнем монопола върху силата и влиянието. Означава да премахнем онова положение, при което обществената сила, тоест общата сила на всички в обществото, се превръща в инструмент на мисълта, волята и интересите на малцина. Чрез общата сила те потискат свободата на всички други в полза на собствените си идеи. С други думи, това означава да разрушим начин на организация, чрез който бъдещето се експлоатира между една революция и следващата за печалбата на победителите в момента.“ — Ерико Малатеста

„Където има власт, няма свобода.“ — Пьотр Кропоткин

„Когато Уорън и Прудон, търсейки справедливост за труда, се сблъскаха с препятствието на класовите монополи, видяха, че те се опират на Властта, и заключиха, че трябва не да укрепят Властта и така да направят монопола всеобщ, а да изкоренят Властта и да дадат пълен простор на противоположния принцип — Свободата.“ — Бенджамин Р. Тъкър

„Йерархичните организации са създадени да налагат съгласуваност в човешкото поведение преди всичко чрез влиянието на йерархичната контролна структура. В идеалната йерархия всяко влияние или общуване между двама „работници“ трябва да премине през общ началник. Когато сложността на колективното поведение нараства, расте и броят на независимите влияния, а началникът вече не може да ги обработи или предаде всичките. Увеличаването на броя началници и намаляването на разклонението (броя хора, надзиравани от един началник) помага. Тази стратегия обаче се проваля, когато сложността на колективното поведение надмине възможностите на отделния човек. Мрежите, допускащи по-преки странични взаимодействия, не страдат от това ограничение. Щом сложността на колективното поведение надвиши тази на отделния човек, йерархичният контрол става неефективен. Йерархично контролираните системи трябва да отстъпят на мрежовите. В точката, в която колективната сложност достига сложността на отделния човек, процесът на усложняване се сблъсква с пределите на йерархичните структури. Те не могат да осигурят по-висока сложност и трябва да отстъпят на структури с преобладаващи странични взаимодействия. Страничните взаимодействия, които заместват контролната функция, присъстват и в йерархичните структури, но стават необходими, когато йерархичната контролна структура се провали поради високата сложност на колективното поведение.“ — Complexity Rising: From Human Beings to Human Civilization, a Complexity Profile

„Цивилизация, основана на власт и подчинение, няма средства за самопоправяне. Действеното общуване тече само в една посока: от групата на господарите към подчинената група. Всеки кибернетик знае, че такъв еднопосочен канал няма обратна връзка и не може да се държи разумно.“ — Робърт Антон Уилсън, „Thirteen Choruses for the Divine Marquis“, цитиран от Кевин Карсън в The Desktop Regulatory State

„Личният акт на подчинение е крайъгълният камък не само на силата на авторитарното общество, но и на неговата слабост.“ — Робърт Шей и Робърт Антон Уилсън, The Illuminatus! Trilogy

„Потисникът не би бил толкова силен, ако нямаше съучастници сред потиснатите.“ — Симон дьо Бовоар

„[…] главният враг, стратегическият противник, е фашизмът […] И не само историческият фашизъм, фашизмът на Хитлер и Мусолини — който успя толкова действено да мобилизира и използва желанията на масите — но и фашизмът у всички нас, в главите и ежедневното ни поведение, фашизмът, който ни кара да обичаме властта, да желаем самото нещо, което ни подчинява и експлоатира.“ — Мишел Фуко, предговор към Anti-Oedipus

„Ако хората използват свободата си, за да се откажат от нея, след това по-малко роби ли са? Ако чрез плебисцит изберат деспот над себе си, остават ли свободни, защото сами са създали деспотизма? Трябва ли принудителните му укази да се приемат за легитимни, защото са краен резултат от собствените им гласове? Също така би могло да се твърди, че източноафриканецът, който счупва копие пред друг, за да стане негов слуга, все още пази свободата си, защото доброволно е избрал господаря си.“ — Хърбърт Спенсър, The Man Versus the State

„Човек не е по-малко роб, защото му позволяват веднъж на няколко години да избира нов господар.“ — Лизандър Спунър, No Treason No. VI: The Constitution of No Authority

„Свободният избор на господари не премахва нито господарите, нито робите. Свободният избор сред множество стоки и услуги не означава свобода, ако те поддържат обществен контрол върху живот, изпълнен с труд и страх — тоест ако поддържат отчуждението. А когато човек сам възпроизвежда наложените му нужди, това не установява автономия, а само свидетелства колко действен е контролът.“ — Херберт Маркузе, One-Dimensional Man

„Който се опитва да контролира друг, е управник, нападател, нашественик; естеството на такова посегателство не се променя, независимо дали е извършено от един човек срещу друг като обикновен престъпник, от един срещу всички като абсолютен монарх или от всички срещу един като в съвременната демокрация.“ — Бенджамин Р. Тъкър, 1890

„Никой не завзема властта с намерението да се откаже от нея. Властта не е средство, а цел. Никой не създава диктатура, за да опази революция; прави революция, за да създаде диктатура.“ — О’Брайън в Nineteen Eighty-Four на Джордж Оруел

Управление

„За съжаление твърде малко се разбира, че както Държавата няма свои пари, така няма и своя сила. Цялата ѝ сила е това, което обществото ѝ дава, плюс онова, което от време на време отнема под един или друг предлог; друг източник на държавна сила няма. Затова всяко придобиване на сила от Държавата, чрез подарък или заграбване, оставя обществото с толкова по-малко сила. Никога не може да има укрепване на държавната сила без съответно и приблизително равно отслабване на обществената сила.“ — Албърт Дж. Нок ๖

„Определящият белег на държавата е властта — правото да управлява. Първостепенното задължение на човека е автономията — отказът да бъде управляван.“ — Робърт Пол Уолф

„Когато бъде разгледано, управлението се оказва нищо повече и нищо по-малко от група грешащи хора с политическата сила да действат, сякаш са непогрешими.“ — Робърт Льофевр

„Тук е разликата, и тя е много важна. Ние признаваме несъвършенствата на човешката природа, но не правим изключение за управниците. Те го правят, макар понякога несъзнателно, а понеже ние не правим такова изключение, ни наричат мечтатели, „непрактични хора“.“ — Пьотр Кропоткин

„Ако естествените склонности на човечеството са толкова лоши, че е опасно да оставим хората свободни, как така склонностите на тези организатори винаги са добри? Нима законодателите и назначените им служители не принадлежат към човешкия род? Или вярват, че са направени от по-фина глина от останалото човечество?“ — Фредерик Бастиа, The Law

„Опасността не е, че определена класа не е годна да управлява. Нито една класа не е годна да управлява.“ — Лорд Актън, писмо до Мери Гладстон (1881)

„Но каква причина има управлението да съществува? Защо човек да се отказва от собствената си свобода и инициатива в полза на други? Защо да им дава силата да бъдат господари, със или против желанието на всеки, и да разполагат по своему със силите на всички? Нима управниците са толкова изключително надарени, че с някакво основание могат да представляват множеството и да действат в интереса на всички по-добре, отколкото хората сами биха могли? Толкова ли са непогрешими и неподкупни, че с някакво подобие на благоразумие да им поверим съдбата на всеки и на всички, доверявайки се на знанието и добротата им? И дори да съществуваха хора с безкрайна доброта и знание, дори да предположим онова, което никога не е ставало в историята и според нас не би могло да стане — управлението да попадне в ръцете на най-способните и най-добрите — би добавило ли притежаването на власт нещо към благотворното им влияние? Няма ли по-скоро да го парализира или унищожи? Защото управляващите смятат за необходимо да се занимават с неща, които не разбират, и най-вече да прахосват по-голямата част от енергията си, за да останат на власт, да удовлетворяват приятелите си, да държат недоволните под контрол и да подчиняват бунтовниците.“ — Ерико Малатеста

„Каква роля са играли властта или управлението в човешкия стремеж към по-добър живот, в изобретенията и откритията? Никаква, или поне никаква полезна. Всяко чудо в тази област винаги е било дело на отделния човек, обикновено въпреки забраните, преследванията и намесата на човешката и божествената власт.“ — Ема Голдман, The Individual, Society and the State

„Управлението е голямата измислица, чрез която всеки се стреми да живее за сметка на всички други.“ — Фредерик Бастиа, „Government“

„Хората, които вярват в най-рязката разлика между демокрация и монархия, трудно могат да разберат как една политическа институция преминава през толкова преобразования и все пак остава същата. Но бегъл поглед показва, че през цялото развитие на английската монархия — с всичките ѝ разширения и революции, дори с прескачането ѝ отвъд океана в колония, станала независима нация, после силна Държава — същите държавни функции и нагласи са запазени по същество непроменени.“ — Рандолф Борн, The State

„Държавата не е нищо друго освен сборът на свободите, които обществото отказва на човека.“ — Михаил Бакунин

„Човекът не може да се пазари с Държавата. Държавата не признава друга валута освен силата, а монетите сече сама.“ — Урсула К. Ле Гуин, The Dispossessed (1974)

„От всички тирании най-потискаща може да е онази, упражнявана за доброто на жертвите ѝ. Може би е по-добре да живееш под властта на разбойнически барони, отколкото на всемогъщи моралисти, които се месят във всичко. Жестокостта на барона разбойник понякога може да задреме, алчността му някога да се насити; но онези, които ни измъчват за наше добро, ще ни измъчват без край, защото го правят с одобрението на собствената си съвест.“ — К. С. Луис, The Humanitarian Theory of Punishment (1949)

„Законът във великолепното си равенство забранява и на богатите, и на бедните да спят под мостове, да просят по улиците и да крадат хляб.“ — Анатол Франс

„Принципът, че мнозинството има право да управлява малцинството, на практика свежда всяко управление до надпревара между две групи хора за това кои да са господари и кои роби — надпревара, която, колкото и кървава да е, по естеството си никога не може да приключи окончателно, докато човек отказва да бъде роб.“ — Лизандър Спунър, No Treason

„Всички форми на управление са провал. Деспотизмът е несправедлив към всички, включително към деспота, който вероятно е бил създаден за по-добри неща. Олигархиите са несправедливи към мнозинството, а властта на тълпата — към малцинството. Някога демокрацията е будела големи надежди; но тя означава просто народът да налага народа с тояга заради народа. Това вече се разбра. Крайно време беше, защото всяка власт принизява. Тя принизява както упражняващите я, така и онези, над които се упражнява.“ — Оскар Уайлд, The Soul of Man under Socialism

„…помислете за десетките хиляди, изгорени, обесени, сварени и убити по други начини за магьосничество; за милионите — за ерес; за хилядите благородни жертви, страдали за държавна измяна; за жертвите на огъня, изтезанието, ешафода, разтегателния уред и тъмницата за всички въобразими престъпления от началото на времето…

Нека помисли за океаните кръв и реките сълзи, пролети от силата и жестокостта на световните управници; за мъченията и страданията, стоварени върху беззащитните, слабите, нещастните; и нека се запита дали вярва, че наказанието е добро. Дори насилието някога да можеше да предотврати престъпленията, жестокостта, страданието, кръвта и престъпленията на управниците се издигат като планини над онези на слабите и незабележими жертви, за чиито неправди се преструват, че отмъщават. А тази жестокост не отслабва.

Чиста лудост е да се съмняваш в справедливостта на миналите присъди и да вярваш в праведността на днешните. Никоя присъда не е справедлива, никое отсъждане — праведно. Всяко насилие и всяка сила са жестоки, несправедливи и варварски и не могат да бъдат оправдани от човешката преценка.“ — Кларънс Дароу, Resist Not Evil

„Едно управление не може да иска обществото да се разпадне, защото това би лишило него и господстващата класа от източниците на експлоатация; но не може и да остави обществото да се поддържа без официална намеса, защото тогава хората скоро биха осъзнали, че управлението служи само да брани собствениците, които ги държат гладни, и биха побързали да се отърват и от управлението, и от собствениците.“ — Ерико Малатеста

„Защо хората гладуват? Защото управниците изяждат парите чрез данъци. Затова хората гладуват. Защо се бунтуват? Защото управниците се месят твърде много. Затова се бунтуват. Защо ценят толкова малко смъртта? Защото управниците изискват твърде много от живота. Затова приемат смъртта леко. Когато нямаш почти от какво да живееш, знаеш по-добре да не цениш прекалено живота.“ — Лао Дзъ, Tao Te Ching, гл. 75, прев. Гя-Фу Фън и Джейн Инглиш

„Затова всеки, който желае свобода, трябва да разбере тези жизненоважни факти: 1. Всеки, който дава пари в ръцете на тъй нареченото „управление“, му дава меч, който ще бъде използван срещу него, за да му изтръгнат още пари и да го държат подчинен на произволната му воля. 2. Онези, които вземат парите му без съгласие още отначало, ще ги използват за по-нататъшното му ограбване и поробване, ако в бъдеще дръзне да се противопостави на исканията им.“ — Лизандър Спунър, No Treason

„Можем без страх да заключим, че революционната формула не е Пряко законодателство, нито Пряко управление, нито Опростено управление, а Никакво управление. Нито монархия, нито аристокрация, нито дори самата демокрация, доколкото предполага каквото и да било управление, макар да действа от името на народа и да се нарича народ. Никаква власт, никакво управление, дори народно — това е Революцията. Прякото законодателство, прякото управление, опростеното управление са древни лъжи, които напразно се опитват да подмладят. Пряко или непряко, просто или сложно, да управляваш народа винаги ще значи да го мамиш. Винаги човек заповядва на човек — измислицата, която слага край на свободата; грубата сила, която пресича въпросите, вместо справедливостта, единствената способна да им отговори; упоритата амбиция, която превръща предаността и доверчивостта в трамплин…“ — Пиер-Жозеф Прудон, The General Idea of the Revolution in the Nineteenth Century (1851)

„Дори ако липсата на управление действително означаваше анархия в отрицателния смисъл на безредие — което далеч не е така — дори тогава никое анархично безредие не би могло да бъде по-лошо от положението, до което управлението е довело човечеството.“ — Лев Толстой, Patriotism and Government

„Какво е онова, което наричаме управление? Нещо друго ли е освен организирано насилие? Законът ти заповядва да се подчиняваш, а ако не го направиш, ще те принуди със сила — всички управления, всеки закон и всяка власт в крайна сметка се опират на сила и насилие, на наказание или страх от него.“ — Александър Беркман

„Държавата нарича собственото си насилие закон, а насилието на човека — престъпление.“ — Макс Щирнер, The Unique and Its Own

„Някога престъплението беше самотно като вик на протест; сега е всеобщо като науката. Вчера то беше съдено; днес определя закона.“ — Албер Камю, The Rebel

„Не поставяш под въпрос правото на управлението да убива, да конфискува и да затваря. Ако частен човек правеше нещата, които управлението върши постоянно, щеше да го наречеш убиец, крадец и негодник. Но докато извършеното насилие е „законно“, го одобряваш и му се подчиняваш. Значи всъщност не възразяваш срещу насилието, а срещу това хората да го използват „незаконно“.“ — Александър Беркман

„Забранено е да се убива; затова всички убийци се наказват, освен ако не убиват мнозина под звуците на тръби.“ — Волтер

„ДА БЪДЕШ УПРАВЛЯВАН означава да бъдеш наблюдаван, проверяван, шпиониран, насочван, подчиняван на закони, преброяван, регулиран, записван, индоктриниран, поучаван, контролиран, инспектиран, оценяван, остойностяван, порицаван и командван от същества, които нямат нито правото, нито мъдростта, нито добродетелта да го правят. ДА БЪДЕШ УПРАВЛЯВАН означава при всяка операция и сделка да бъдеш отбелязван, регистриран, броен, облаган, подпечатван, измерван, номериран, оценяван, лицензиран, упълномощаван, предупреждаван, възпиран, забраняван, поправян, коригиран, наказван. Това означава под предлог за обществена полза и в името на общия интерес да плащаш налози, да бъдеш строяван, стриган, експлоатиран, монополизиран, изнудван, притискан, мамен, ограбван; после при най-малката съпротива, при първата жалба — потискан, глобяван, оклеветяван, тормозен, преследван, малтретиран, бит с палки, обезоръжаван, връзван, душен, затварян, съден, осъждан, разстрелван, депортиран, жертван, продаван, предаван; а накрая подиграван, осмиван, поругаван, обиждан, опозоряван. Това е управлението; това е неговата справедливост; това е неговият морал.“ — Пиер-Жозеф Прудон

„Управлението е най-опасната институция, позната на човека. През историята е нарушило човешките права повече, отколкото би могъл който и да било човек или група: убивало е хора, поробвало ги е, изпращало ги е на принудителен труд и в концентрационни лагери, редовно ги е ограбвало от плодовете на труда им. За разлика от отделните престъпници управлението има силата да арестува и съди; за разлика от тях може напълно да обгради и погълне човека, да властва над всяка страна от живота му, така че да няма друго спасение от него освен да напусне страната (а в тоталитарните държави и това е забранено).“ — Джон Хоспърс

Баланс на силите

„Истински свободен съм само когато всички хора — мъже и жени — са еднакво свободни. Свободата на другите, далеч от това да отрича или ограничава моята, е нейна необходима предпоставка и потвърждение.“ — Михаил Бакунин ๖

„Доводът за свободата не е довод срещу организацията — едно от най-мощните средства, които човешкият разум може да използва — а срещу всяка изключваща, привилегирована, монополна организация, срещу употребата на принуда, за да се попречи на други да се справят по-добре.“ — Фридрих Август фон Хайек

„Децентрализацията предполага автономия — способността свободно да действаш по собствена инициатива. Автономията важи във всеки мащаб — за един човек, квартал, движение, цял регион. За да си свободен, трябва да имаш контрол върху непосредствената си среда и подробностите на всекидневието; колкото повече сам можеш да си осигуриш нужното, толкова по-сигурна е автономията ти. Това не значи непременно самостоятелно да посрещаш всичките си нужди; може да означава и такава взаимозависимост, която ти дава лост за влияние спрямо хората, от които зависиш. Никоя институция не бива да монополизира достъпа до ресурси или обществени отношения. Общество, което насърчава автономията, изисква онова, което инженерът би нарекъл резервираност: широк набор от варианти и възможности във всяка страна на живота.“ — CrimethInc., From Democracy to Freedom

„Нарастващата сила на разрастваща се административна организация се съпровожда от намаляваща способност на останалото общество да се съпротивлява на по-нататъшния ѝ растеж и контрол.“ — Хърбърт Спенсър, The Man Versus the State

„Синергията, породена от споделянето на знанията в мрежата, е — и в двата смисъла на думата — свойство на мрежата. Това има революционни последици за баланса на силите между мрежите и йерархиите и дава на отделни хора и малки групи почти невъобразима сила срещу големи организации. В йерархията цялото общуване между членовете или местните възли трябва да премине през ограничен брой централни възли. От един член или местен възел към друг се допуска само онова, което отговаря на критериите за разпространение на контролиращите централните възли. Само няколко възела в йерархията могат да предават; затова топологията ѝ се нарича „от един към мнозина“. В разпределената мрежа обаче всеки възел може да предава и всеки два възела могат да общуват пряко, без да минават през централен възел или да получават одобрение от този, който го контролира. Вместо членовете просто да избират кой контролира централните възли, „[н]якой прави предложение и всеки желаещ може да се присъедини. Обхватът на действието зависи от степента, в която предложението се приеме“. Мажоритарната демокрация е „система на недостиг“, в която силата да решаваш е съперническа: „колективът трябва да избере едното или другото — между един филтър и друг, един представител и друг“. В разпределената мрежа силата да решаваш не е съперническа. Решението на всеки засяга само него и не пречи на другите да направят същото. „Дори мнозинството не само да не е съгласно с дадено предложение, но и да действа срещу него, не би могло да попречи то да бъде осъществено“.“ — Кевин Карсън, The Desktop Regulatory State

„Между двете има обратна връзка: силата на едното е слабост на другото. Ако искаме да укрепим обществото, трябва да отслабим държавата. Тоталитаристите от всеки вид разбират това и затова неизменно се стремят да разрушат обществените институции, над които не могат да властват.“ — Колин Уорд, The State and Society

„Действат важни асиметрии, които дават огромни предимства на противниците на държавата. Да, държавите имат мощни способности за наблюдение, но те са централизирано и йерархично насочвани и са достъпни само чрез сравнително малки и донякъде разпознаваеми групи оператори. И се опитват да открият и наблюдават игли с цвета на сламата в купа сено от седем милиарда души. Световните мрежови движения на съпротива са тези игли. За иглата е много по-лесно да види и разпознае човека с вилата, отколкото за човека с вилата — иглата. Иглите са много повече от хората с вили. А иглите имат и собствени средства — евтини, лесни за използване и достъпни почти за всеки (включително споменатите оператори!), който по всяко време и по каквато и да е причина може да реши да стане игла.“ — Томас Кнап, цитиран от Кевин Карсън

„Като първа стъпка към целите си привържениците на децентрализацията насърчават разпръскването на производството. Затова подкрепят производителното домакинство, където със съвременни малки инструменти и машини могат да се произведат всички или голяма част от основните нужди на семейството.“ — Милдред Лумис

„Истината е, че Земята вече не може да понесе тази атака. Не можем повече да допускаме това да продължава, когато замърсява въздуха, водата и храната ни. […] Земята ни дава живот, не американското управление. Земята ни дава живот, не управлението на мултинационалните корпорации. Земята ни дава живот, нужна ни е Земята. Трябва да я имаме, иначе животът ни ще свърши. Затова трябва да се съпротивляваме на онова, което те вършат.“ — Джон Трудел, „Take Back the Earth“, реч за Деня на благодарността (1980)

„Вземете най-пламенния революционер, дайте му абсолютна власт и след година той ще бъде по-лош от самия цар.“ — Михаил Бакунин

„Със сигурност така започва „Държавата“ на земята. Вярвам, че сме се освободили от фантазията, която вижда началото на държавата в някакъв „договор“. Човекът, който може да заповядва, който по природа е „господар“, който излиза напред с насилие в делата и жестовете си — какво общо има той с договорите! С такива същества не можем да преговаряме.“ — Фридрих Ницше, The Genealogy of Morals

„[…] престъпността на Държавата не е нова и не е чудна. Тя започна, когато първата група хищници се събра и образува Държавата, и ще продължи, докато Държавата съществува, защото тя е в основата си противообществена, престъпна институция. Идеята, че Държавата е възникнала да служи на някаква обществена цел, е напълно неисторическа. Тя е възникнала чрез завоевание и отнемане — тоест чрез престъпление. Възникнала е, за да поддържа разделението между притежаваща и експлоатираща класа и безимотна, зависима класа — тоест с престъпна цел.“ — Албърт Джей Нок, „The Criminality of the State“ (1939)

„Ранната държава, както ще видим, често не успявала да задържи населението си; била изключително крехка от гледна точка на епидемии, екология и политика и склонна към срив или разпадане. Но ако често се разпадала, това не било поради липса на употреба на всяка принудителна сила, която можела да събере. Доказателствата за широко използване на несвободен труд — военнопленници, договорно слугуване, храмово робство, пазари за роби, насилствено преселване в трудови колонии, труд на затворници и общностно робство (например спартанските илоти) — са съкрушителни.“ — Джеймс К. Скот, Against the Grain: A Deep History of the Earliest States (2017)

„Непрестанно нарастващата сила на бездушна политическа бюрокрация, която наблюдава и пази живота на човека от люлката до гроба, издига все по-големи пречки пред сътрудничеството между хората. Система, която във всяко свое действие жертва благополучието на широки слоеве от населението, на цели народи, заради егоистичната жажда за власт и икономическите интереси на малки малцинства, неизбежно разрушава обществените връзки и води до постоянна война на всеки срещу всички. Тази система е само предвестник на голямата интелектуална и обществена реакция, която днес се изразява в съвременния фашизъм и идеята за тоталитарна държава, далеч надминаваща властолюбието на абсолютните монархии от минали векове и стремяща се да постави всяка област от човешката дейност под държавен контрол. „Всичко за държавата; всичко чрез държавата; нищо без държавата!“ стана основният мотив на нова политическа теология. Както в различните църковни богословия Бог е всичко, а човекът — нищо, така в тази нова политическа вяра държавата е всичко, а гражданинът — нищо. И както думите „Божия воля“ са служили за оправдание на волята на привилегированите касти, така днес зад държавната воля се крият само егоистичните интереси на онези, които се смятат призвани да я тълкуват по своему и да я налагат на народа.“ — Рудолф Рокер

Спонтанен ред

„Свободата не е дъщеря, а майка на реда.“ — Пиер-Жозеф Прудон

„Ако искаш да бъдеш велик водач, трябва да се научиш да следваш Дао. Престани да се опитваш да контролираш. Остави твърдите планове и понятия и светът сам ще се управлява. Колкото повече закони и ограничения има, толкова по-бедни стават хората. Колкото повече оръжия имаш, толкова по-малко сигурни са хората. Колкото повече субсидии даваш, толкова по-малко разчитат хората на себе си. Колкото повече правила, толкова повече крадци и разбойници. Затова Учителят казва: оставям закона и хората стават честни. Оставям икономиката и хората стават заможни. Оставям религията и хората стават спокойни. Оставям всяко желание за общото благо и благото става всеобщо като тревата.“ — Лао Дзъ, Tao Te Ching, гл. 57

„Основният принцип, че при уреждането на делата ни трябва да използваме колкото може повече спонтанните сили на обществото и да прибягваме колкото може по-малко до принуда, допуска безкрайно разнообразие от приложения.“ — Фридрих Хайек, The Road to Serfdom

„Ако сме съгласни, че икономическият проблем на обществото е главно бързото приспособяване към промените в конкретните обстоятелства на времето и мястото, следва, че окончателните решения трябва да се оставят на хората, запознати с тези обстоятелства, които пряко знаят за съответните промени и непосредствено наличните ресурси, с които могат да ги посрещнат.“ — Фридрих А. Хайек, The Use of Knowledge in Society

„Неизбежно простите абстракции на големите бюрократични институции, както видяхме, никога не могат да представят достатъчно точно действителната сложност на природните или обществените процеси. Категориите, които използват, са твърде груби, твърде неподвижни и твърде схематични, за да отдадат дължимото на света, който претендират да описват.“ — Джеймс К. Скот, Seeing Like a State

„Колкото повече се опитваш да контролираш начина, по който хората мислят, действат или общуват — пряко чрез сила или чрез по-непреки средства (заплахи, страх или „побутване“ с друга форма на манипулиране на стимулите) — толкова по-малко приспособима ще бъде системата.“ — Андрю Кемле

„Традиционният довод за спонтанен ред вместо централен проект е, че при разпръснато знание само децентрализиран и еволюционен процес води до откриването на съответното знание. С други думи, спонтанният ред е способен „[…] да използва знание, което никой не притежава в цялост“.“ — Ф. А. Хайек, (Law, Legislation and Liberty, Volume 1: Rules and Order)

„За наивния ум, който може да си представи реда само като плод на съзнателна подредба, може да изглежда абсурдно, че в сложни условия редът и приспособяването към неизвестното се постигат по-успешно чрез децентрализиране на решенията и че разделянето на правомощията всъщност разширява възможността за общ ред. Но децентрализацията действително води до вземане предвид на повече информация.“ — Фридрих Хайек

„Обширни емпирични изследвания документират разнообразието на условията, в които хората сами решават проблемите с общите ресурси, кога тези решения са устойчиви дълго време и как по-широките институционални уредби укрепват или отслабват способностите на хората в по-малък мащаб да решават проблемите ефективно и устойчиво.“ — Елинор Остром, „Beyond Markets and States: Polycentric Governance of Complex Economic Systems“

„Спонтанният ред възниква от мрежи на независими равни хора, чиито действия пораждат положителна и отрицателна обратна връзка, помагаща на следващите участници да следват собствените си независимо замислени планове и така да продължават процеса на обратна връзка. Всеки човек е възел в мрежата, свързан чрез обратна връзка, а всеки възел е свободен да действа самостоятелно. Обратната връзка, която създават, свежда до минимум знанието за системата като цяло, нужно на когото и да било да успее в нея.“ — Гъс ди Зерега, цитиран от Кевин Карсън в The Desktop Regulatory State

„Като социологически термин стигмергията се отнася главно до видовете мрежова организация, свързани с уикита, групови блогове и „безлидерни“ организации, изградени като мрежови клетки. Когато стигмергичното сътрудничество се разшири с компютри и цифрови мрежи, капацитетът за обработка нараства значително. Стигмергията позволява сътрудничество в неограничен мащаб между независимо действащи хора.

Стигмергията не е „колективистка“ в традиционния смисъл, познат от времето, когато всеки общ труд в значителен мащаб изискваше голяма организация, която да представлява колектива, и административна координация на личните усилия чрез йерархия. Но тя е пълното осъществяване на колективизма, защото премахва разходите за съгласувани действия на много хора. Тя е и пълното осъществяване на индивидуализма, защото всички действия са свободни действия на отделни хора, а „колективът“ е просто сборът от тях. Всеки може свободно да измисли каквото смята за добро нововъведение, без да иска разрешение от колектива, а всички са свободни да го възприемат или не. Стигмергията премахва нуждата човек да се подчинява на волята на групата и свежда единицата на управление до отделния човек, като напълно осъществява идеала за съгласие.

Стигмергичната организация води до модулни архитектури от съставни части. Такива структури са повсеместни, защото модулността преобразява способността на системата да учи, да се развива и да се приспособява. Малък брой съставни части могат да се пренареждат и съчетават в огромно множество сложни системи. Ако започнеш с множество модулни индивиди, всеки способен да взаимодейства с няколко други и да действа върху тях според проста граматика от няколко правила, при подходящи условия те могат да преминат през бърз фазов преход.“ — Кевин Карсън, The Desktop Regulatory State ๖

„За да разберем как обществото би могло да съществува без управление, стига за малко да насочим вниманието си към случващото се в днешното ни общество. Ще видим, че в действителност най-важните функции и днес се изпълняват без намесата на управление. И че управлението се намесва само за да експлоатира мнозинството, да брани привилегированите или накрая съвсем ненужно да одобри всичко сторено без помощта му, често въпреки и против него. Хората работят, разменят, учат, пътуват, следват по избор текущите правила на нравствеността или хигиената; ползват напредъка на науката и изкуството, имат безброй общи интереси, без да чувстват нужда някой да ги наставлява как да постъпват по тези въпроси. Напротив, тъкмо нещата без управленска намеса процъфтяват най-добре и създават най-малко спорове, като несъзнателно се приспособяват към желанията на всички по най-полезния и приятен начин.“ — Ерико Малатеста

„С премахването на тази отрицателна сила, която представлява управлението, обществото ще стане онова, което може да бъде с дадените сили и способности на момента. Ако има образовани хора, които искат да разпространяват образование, те ще организират училищата и ще трябва да покажат ползата и радостта от ученето. А ако няма такива хора или са малцина, управлението не може да ги създаде. Единственото, което може да направи, както всъщност прави днес, е да откъсне тези малцина от практическа, плодотворна работа в образованието и да ги постави да ръководят отгоре онова, което ще се налага чрез полицейска система. Така от умни и всеотдайни учители правят обикновени политици, безполезни паразити, погълнати изцяло от налагането на собствените си прищевки и задържането си на власт.“ — Ерико Малатеста

„Под управленския механизъм, в сянката на политическите институции, далеч от погледите на държавниците и свещениците, обществото бавно и тихо създава собствен организъм и изгражда нов ред, израз на жизнеността и автономията си. . . . Можем без страх да заключим, че революционната формула не е Пряко законодателство, нито Пряко управление, нито Опростено управление, а НИКАКВО УПРАВЛЕНИЕ.“ — П. Ж. Прудон, 1851

„Когато омразната сила на държавата вече не принуждава хората, сдруженията, общините, регионите и областите да живеят заедно, те ще бъдат много по-тясно свързани и ще образуват много по-живо, по-истинско, по-силно единство от това, което днес са принудени да създават под също толкова потисническия и изтощителен държавен ярем.“ — Пиер-Жозеф Прудон

„Хаотичното вземане на решения подтиква към признанието, че обществото може да действа спонтанно като децентрализирана мрежа; допуска конфликта като здравословна сила в живота; насърчава множество места за решения, проникващи във всеки миг на живота, далеч отвъд официалната, мъжка сфера на конгреса или указа; позволява различни, дори противоречиви решения в различни точки на човешката мрежа, като същевременно насърчава колективното съзнание, за да могат всички вземащи решения да използват максимално разума си и да се съгласуват. Хората имат проверена от еволюцията способност за хаотично вземане на решения в голям мащаб, а единствените, които го оспорват, са онези, които искат завинаги да оставят съгражданите си като деца, за да ги контролират чрез монопол върху решенията в единни структури.“ — Питър Гелдерлос, Worshiping Power

„Или Държавата завинаги — смазваща личния и местния живот, завземаща всички области на човешката дейност, носеща войните и вътрешните битки за власт, дворцовите преврати, които само заменят един тиранин с друг, и неизбежно накрая … смърт! Или разрушаване на Държавите и нов живот, започващ отново в хиляди средища върху принципа на живата инициатива на хората и групите и свободното споразумение.“ — Пьотр Кропоткин

Свободно сдружаване

„Сега трябва да признаете едно от две неща: или при свобода различните общества ще имат различни обществени уредби, някои комунистически, други съвсем обратни, и между тях непременно ще възникне съревнование, чиито резултати ще определят коя е най-добра; или трябва да смажете съревнованието, да установите комунизъм, да отречете свободата и да застанете срещу прогреса. Приятелю, светът се нуждае не от нови начини за установяване на нещата, а от премахване на ограниченията пред възможностите.“ — Волтерин дьо Клер, The Individualist and the Communist ๖

„Признавайки като факт равните права на всички свои членове върху съкровищата, натрупани в миналото, то вече не признава разделение между експлоатирани и експлоататори, управлявани и управници, подчинени и господстващи, и се стреми да установи известна хармония в себе си — не като подчинява всички на власт, за която по фикция се приема, че представлява обществото, не като търси еднаквост, а като насърчава всички да развиват свободна инициатива, свободно действие, свободно сдружаване. То се стреми към най-пълно развитие на личността, съчетано с най-високо развитие на доброволното сдружаване във всички негови страни, във всички възможни степени, за всяка въобразима цел; постоянно променящи се сдружения, които носят в себе си елементите на своята устойчивост и непрестанно приемат нови форми, отговарящи най-добре на многобройните стремежи на всички.“ — Пьотр Кропоткин

„Така думата Държава често се използва за особен вид общество, определена човешка общност на дадена територия […] Използва се и просто като синоним на общество. Заради тези значения, дадени на думата Държава, противниците вярват, или по-скоро се преструват, че вярват, че анархистите искат да премахнат всяка обществена връзка, всяка обща работа и да осъдят всички хора на изолация […] По тези причини смятаме, че е по-добре да използваме изрази като „премахване на Държавата“ колкото може по-рядко и да ги заменяме с по-ясния и конкретен „премахване на управлението“.“ — Ерико Малатеста

„Свободата не е кутия, в която хората трябва да бъдат натъпкани. Свободата е пространство, в което могат да живеят. Тя не казва как ще живеят. Вечно казва само, че можем.“ — Карл Хес

„Човекът е истинската реалност в живота. Сам по себе си цяла вселена, той не съществува за Държавата, нито за онази абстракция „общество“ или „нация“, която е само сбор от хора.“ — Ема Голдман, „The Place of the Individual in Society“ (1940)

„На себе си ли принадлежа, или на някой или нещо друго? Обществените ми задължения към многото неформални и преплитащи се групи ли са, към които се присъединявам по своя воля и мога да напусна, ако пожелая, или към образувание, към което не съм се присъединявал…“ — Колин Уорд, The State and Society

„Свободата, която искаме за себе си и за другите, не е абсолютна метафизична, абстрактна свобода, която на практика неизбежно се превръща в потисничество над слабите; тя е истинска, възможна свобода — съзнателна общност на интересите и доброволна солидарност.“ — Ерико Малатеста

„Така свободното и лесно преминаване от един вид комунизъм към друг, оттам към какъвто и да е вид индивидуализъм и тъй нататък би било най-очевидното и просто нещо в действително свободно общество; а ако група хора се опита да го възпрепятства и да направи една система господстваща, срещу нея ще се борят също толкова ожесточено, колкото революционерите се борят срещу сегашната система.“ — Макс Нетлау

„Теорията на мутуализма поддържа, че интересите на обществото като цяло се обслужват най-добре със същите средства, които най-силно насърчават интересите на човека: свобода от ограничения, докато действията му не навлизат в чуждата сфера; премахване на всички фактори, които изкуствено ограничават възможностите; доброволно организиране на обществото в сдружения, когато възникне нужда за дейности отвъд силите на отделния човек; накратко, доброволно създаване и взаимна размяна на стоки при условия, които изключват особени привилегии и защитени от държавата монополи.“ — Кларънс Лий Суорц, What Is Mutualism?

„Либертарианството не може да бъде наложено отгоре надолу. Неспособността то да бъде наложено всъщност е мярка за успеха му.“ — Самюъл Е. Конкин III

„След като е опитало всякакви управления и се е мъчило да реши неразрешимия проблем за управление, „което може да принуждава човека към подчинение, без самото то да се освобождава от подчинение на колектива“, човечеството сега се опитва да се освободи от оковите на каквото и да е управление и да посреща нуждите си от организация чрез свободно разбирателство между хора със същите общи цели.“ — Пьотр Кропоткин

Взаимопомощ

„Приятелството не може да се разрасне, за да погълне планетата. То остава завинаги малко, лично, близко, съзнателно, доброволно, децентрализирано. Това е предимство, не недостатък. Приятелството ти позволява да се свързваш и разделяш с други по своя воля, като винаги запазваш личността си, убежището на собствения си ум и ясното знание кой си и от какво имаш нужда. Повелите на безличното по-широко общество и уж общото благо не трябва да замъгляват ума ти, когато създаваш приятелства, вместо да изграждаш общности.“ — Against Community Building, Towards Friendship ๖

„Очевидно би противоречало на всичко, което знаем за природата, ако хората бяха изключение от толкова общо правило: ако същество, толкова беззащитно в началото си, колкото човекът, беше намерило защита и път към напредъка не във взаимната подкрепа като другите животни, а в безразсъдно съперничество за лични облаги, без оглед на интересите на вида. За ум, свикнал с представата за единство в природата, такова твърдение е напълно незащитимо. И все пак, макар невероятно и нефилософско, никога не му са липсвали привърженици. Винаги е имало автори, които гледат песимистично на човечеството. Познавали са го повече или по-малко повърхностно чрез собствения си ограничен опит; от историята знаели предимно това, което летописците, вечно следящи войни, жестокости и потисничество, им разказвали, и почти нищо друго. Заключили, че човечеството е само хлабав сбор от същества, винаги готови да се бият помежду си и възпирани единствено от намесата на някаква власт.“ — Пьотр Кропоткин, Mutual Aid: A Factor of Evolution

„Съжалявам, но не искам да бъда император. Това не е моето дело. Не искам да управлявам или завоювам никого. Бих искал да помогна на всички, ако е възможно — на евреи, неевреи, черни, бели. Всички искаме да си помагаме. Такива са хората. Искаме да живеем с радостта на другите, не с тяхното нещастие.“ — Чарли Чаплин, заключителната реч в The Great Dictator (1940)

„Солидарността в някои отношения е противоположна на благотворителността. Благотворителността е начин да се оказва помощ, който укрепва йерархичните отношения между групите. Когато богатите даряват на благотворителност, бедните стават още по-зависими от тях. Но когато бедните се организират да споделят ресурси като равни, те действат солидарно.“ — Life Without Law

„Солидарността е средството, чрез което можем да придобием и опазим собствената си свобода. Съгласяваме се да работим заедно, за да не се налага да работим за друг. Като се съгласяваме да споделяме, увеличаваме възможностите си, за да имаме повече, не по-малко. Взаимопомощта е в мой интерес — тоест виждам ползата от споразумения с други на основата на взаимно уважение и социално равенство; защото ако властвам над някого, това означава, че има условия за господство, а тогава по всяка вероятност и аз ще бъда подчинен на свой ред.“ — An Anarchist FAQ

„Преди белите ни братя да дойдат да ни цивилизоват, нямахме затвори. Значи нямахме и престъпници. Нямахме ключалки и ключове, затова нямахме крадци. Ако човек беше толкова беден, че нямаше кон, типи или одеяло, някой му ги даваше. Бяхме твърде нецивилизовани, за да ценим много личните вещи. Искахме да имаме неща само за да ги раздаваме. Нямахме пари, затова стойността на човека не можеше да се измерва с тях.“ — Джон Файър Лейм Диър, Lame Deer, Seeker of Visions

„Какви чудесни резултати постига тази уникална сила на човешката личност, когато е укрепена от сътрудничеството с други личности … сътрудничеството — за разлика от междуособните вражди и борби — е допринесло за оцеляването и развитието на вида … само взаимопомощта и доброволното сътрудничество … могат да създадат основата за свободен личен и сдружен живот.“ — Ема Голдман, Red Emma Speaks, с. 118

„Собствеността на работниците и потребителските кооперации са част от пазара; сдруженията за взаимопомощ и безплатните клиники са част от пазара; също доброволните профсъюзи, общностите по съгласие и безброй други алтернативи на капиталистическото статукво.“ — Чарлз Джонсън, Markets Not Capitalism

„Участието във взаимопомощ и пряко действие осигурява солидарността, която възстановява обществата, атомизирани от държавните структури.“ — Джоузеф Парампату, Creative Destruction: Rethinking Failure after the State (2021)

„Вертикалният агоризъм включва участие и създаване на общностни мрежи за размяна, градско земеделие, градинарство в дворовете, фермерски пазари, подкрепа за алтернативи на полицията и за децентрализирани технологии от човек на човек. Макар тези вертикални стъпки да могат да включват употребата на държавна валута (и затова да не са изцяло контраикономически), те все пак са важни за оспорването на зависимостта от държавата и корпоративните класи. Други вертикални стъпки може да не включват пряка размяна на пари, но пак да противодействат на зависимостта. Сред тях са моралната подкрепа и насърчаването на технологии, които разклащат статуквото и създават по-силни отношения между членовете на общността.“ — Дерик Броуз, Vertical and Horizontal Agorism

„Така биха се развили „независими комуни за териториалните групи и обширни федерации на профсъюзи за групите по обществени функции — двете преплетени и подкрепящи се, за да посрещат нуждите на обществото“. Към тях се добавят „групи по лични сродства — безбройни групи с безкрайно разнообразие, трайни или мимолетни, възникващи според нуждите на момента за всяка възможна цел“. Тези „три вида групи“ биха осигурили „задоволяване на всички обществени нужди: потребление, производство и размяна, общуване, санитарни условия, образование, взаимна защита срещу нападение, взаимопомощ, защита на територията; накрая — задоволяване на научните, художествените, литературните и развлекателните потребности“.“ — Пьотр Кропоткин

„Превръщането на бедността в престъпление чрез полицейски тормоз и общински наредби вреди на усилията да се помогне на разселените и бедните, които всеки ден се борят да стъпят отново на крака. За да насърчаваме равенството в обществото си, ще продължим да споделяме храна в общностите си и да изграждаме солидарност с бездомните и други организации, търсещи по-добро бъдеще.“ — Food Not Bombs

Ненасилие

„Да дадем надежда на мнозината потиснати и страх на малцината потисници — това е нашата работа; ако направим първото и дадем надежда на мнозината, малцината непременно ще се изплашат от надеждата им. Иначе не искаме да ги плашим; за бедните искаме не отмъщение, а щастие. Всъщност какво отмъщение изобщо е възможно за всички хилядолетия страдание на бедните?“ — Уилям Морис ๖

„Ненасилственото действие като метод е съвместимо с целта за ненасилствено общество. Използването на средства, които отразяват целта, се нарича предобразяване: средствата предобразяват — с други думи, предвиждат или предварително възпроизвеждат — целта. Предобразяването дава подготовка и опит в онова, към което се стремим. То помага да създадем част от целта, дори кампанията да не успее. И помага усилията да останат в правилната посока. Ако целта е общество без организирано насилие, ненасилственото действие има всички тези предимства. То дава опит за живот без употреба на насилие; намалява непосредственото насилие тук и сега, дори при неуспех; и осигурява ненасилствена посока на усилията.“ — How Nonviolence is Misrepresented

„Насилието (физическата сила), използвано за вреда на друг, което е най-бруталната форма на борба между хората, е силно покваряващо. По самата си природа то задушава най-добрите човешки чувства и развива всички противообществени качества — свирепост, омраза, отмъщение, дух на господство и тирания, презрение към слабите, раболепие пред силните. Тази вредна склонност възниква и когато насилието се използва за добра цел. […] Анархистите, които се бунтуват срещу всеки вид потисничество и се борят за пълната свобода на всеки и затова би трябвало инстинктивно да се отдръпват от всички насилствени действия, които престават да са просто съпротива на потисничеството и на свой ред стават потиснически, също могат да паднат в пропастта на грубата сила. […]“ — Ерико Малатеста, Violence as a Social Factor (1895)

„Да оправдаваш свирепи, нечовешки чувства и да ги издигаш до принцип като тактика на движение… е едновременно зло и контрареволюционно.“ — Ерико Малатеста

„Според изследване на Университета на Южна Каролина насилието в Америка се е увеличило с 42 процента по време на войната във Виетнам. Това едва ли е изненадващо. Нашите водачи не спазват закона — защо да го спазваме ние? Ако управлението заплашва други страни с бомба, защо да не се заплашваме един друг с пистолети? Ако водачите ни насилват планетата, защо не и съседите ни? Те създават атмосфера на страх и насилие. Защо изглеждат шокирани, когато американците се убиват, ограбват и осакатяват помежду си?“ — Филип Бериган, Fighting the Lamb’s War: Skirmishes with the American Empire (1996)

„Държавата се крепи чрез полицейска сила срещу гражданите. Зачената в насилие и подкрепена от насилие, тя никога няма да постигне истински мир.“ — Филип Бериган, Fighting the Lamb’s War: Skirmishes with the American Empire (1996)

„Исторически най-ужасните неща — война, геноцид и робство — са резултат не от неподчинение, а от подчинение.“ — Хауърд Зин, Declarations of Independence: Cross-Examining American Ideology

„Най-големите престъпления в света се вършат не от нарушаващите правилата, а от спазващите ги. Онези, които изпълняват заповеди, хвърлят бомбите и избиват цели села.“ — Банкси, Wall and Piece

„Реши да не служиш повече и веднага си свободен. Не те моля да вдигнеш ръка срещу тиранина, за да го събориш, а просто да престанеш да го поддържаш; тогава ще видиш как той, подобно на голям колос с изтръгнат пиедестал, пада под собствената си тежест и се разбива.“ — Етиен дьо Ла Боеси, Discourse on Voluntary Servitude

„Способността на управлението да използва насилие далеч надминава тази на бунтовниците. Всъщност насилственото въстание често укрепва потисническите режими, които убедително могат да твърдят, че насилието на бунтовниците прави репресиите необходими. Сравнителното предимство на управлението е насилственото действие. Сравнителното предимство на народа е способността да откаже сътрудничеството, без което управлението почти не може да просъществува. Помислете колко пагубни за него са данъчните стачки, бойкотите, общите стачки и масовият отказ от спазване на закона. Макар тези тактики да са ненасилствени, всеобщото им и непреклонно използване би трябвало да ужасява всяко управление. Ненасилието има и други предимства. Тъй като изглежда по-малко опасно и радикално от насилието, то по-лесно … печели широка обществена подкрепа. Цената на участието е по-ниска, затова вероятно ще участват повече хора. Традиционно невземащите участие в бой — деца, жени и възрастни — могат действено да участват в ненасилствена борба. Тя има по-голям шанс да привлече противниците и да породи разногласия сред управляващата класа. Обикновено причинява много по-малко жертви и материални загуби от насилието. И понеже е по-децентрализирана от насилственото действие, при успех е по-малко вероятно да породи още по-потисническа държава.“ — Брайън Каплан, „The Literature of Nonviolent Resistance and Civilian-Based Defense“

„Управлението уверява хората, че ги заплашва нахлуване на друга нация или врагове сред самите тях и че единственият начин да избегнат опасността е робско подчинение на управлението. Това се вижда най-ясно при революции и диктатури, но съществува навсякъде и винаги, когато съществува управленска власт. Всяко управление обяснява съществуването си и оправдава насилствените си дела с довода, че без него положението би било много по-лошо. След като убеди хората в опасността, то ги поставя под контрол и тогава ги принуждава да нападнат друга нация. Така в очите на хората твърдението на управлението за опасност от нападение от други нации се потвърждава.“ — Лев Толстой, Christianity and Patriotism (1895)

„Щом се стигне до насилие, играеш играта на системата. Управляващите ще те дразнят — ще те дърпат за брадата, ще те потупват по лицето — за да те накарат да се биеш. Защото веднъж станеш ли насилствен, те знаят как да се справят с теб. Единствените неща, с които не знаят какво да правят, са ненасилието и хуморът.“ — Джон Ленън

„Не можем и не желаем да използваме насилие, освен за да защитим себе си и другите срещу потисничество.“ — Ерико Малатеста

„Затова изграждаме мрежи за защита на общността, а не армии. Изграждаме доверие, не власт. Сливаме радостната игра с непокорното въстание. Показваме любовта си чрез солидарност и предаваме колективните си идентичности и географската си лоялност чрез дръзки дела на любопитство, стремеж и приятелство. Изграждаме живи мрежи, не затворени кръгове. И дори когато се чувстваме сами, ние сме вплетени в пъстра тъкан на радикализъм. Чрез действията и мислите си, голямата и малката си съпротива, изграждаме нещо много особено. Така че болката и борбите, които преживявате, са смъртно реални, но също толкова реални са и нашите връзки. Колкото и да опитват, анархизмът никога не може да бъде убит. Затова можем да бъдем смели, дори когато надеждата става все по-скъпа. Не сте сами.“ — Stigmergic Parity and Revolt

Пряко действие

„Хората питат какъв е смисълът от малките ни усилия. Те не виждат, че трябва да слагаме по една тухла, да правим по една стъпка. Камъче, хвърлено в езерце, поражда кръгове, които се разпространяват във всички посоки. Така е с всяка наша мисъл, дума и постъпка. Никой няма право да седне и да се чувства безнадеждно. Има твърде много работа.“ — Дороти Дей ๖

„Никога не се съмнявайте, че малка група мислещи, отдадени граждани може да промени света; всъщност само така той някога се е променял.“ — Маргарет Мийд

„Светът се променя от примера ти, не от мнението ти.“ — Паулу Коелю

„Съществуват несправедливи закони; ще се задоволим ли да им се подчиняваме, ще се опитаме ли да ги променим и ще се подчиняваме ли, докато успеем, или ще ги нарушим веднага? Хората обикновено смятат при такова управление, че трябва да чакат, докато убедят мнозинството да ги промени. Смятат, че ако се противопоставят, лекарството ще бъде по-лошо от болестта. Но вината, че лекарството е по-лошо, е на самото управление. То го прави такова. Защо не е по-склонно да предвижда и осигурява реформи? Защо не цени мъдрото си малцинство? Защо плаче и се съпротивлява, преди да е наранено? Защо не насърчава гражданите си да бъдат бдителни, да посочват грешките му и да постъпват по-добре, отколкото самото управление би искало от тях?“ — Хенри Дейвид Торо, Civil Disobedience

„За всеки, който е чел история, неподчинението е изначалната добродетел на човека. Чрез неподчинение е постигнат напредъкът — чрез неподчинение и бунт.“ — Оскар Уайлд, The Soul of Man under Socialism

„Те трябва да научат, че силата им не е в гласовете им, а в способността им да спрат производството.“ — Волтерин дьо Клер, Direct Action

„Основната функция на профсъюзната бюрокрация при новия ред беше да потиска самоволните действия на редовите членове, да потиска прякото действие на работното място и да ограничава трудовите действия до обявени стачки според правилата на NLRB.“ — Кевин Карсън

„Агоризмът се опира на постепенно оттегляне на подкрепата за държавата чрез онова, което Конкин нарича „Печелившо гражданско неподчинение“. Да лишим държавата от приходи и предназначение, като прехвърлим тези отговорности на децентрализирани институции, е най-осъществимият път към свободни пазари според агоризма.“ — „Agorism“, Encyclopedia, за стратегията на Конкин

„Пиша предварително това първоначално изложение на причините да не плащам данъци, защото наскоро службата ви ме уведоми, че ще бъда затворен за постоянния ми отказ да плащам. При ареста ще ви дам точния отчет за доходите си през 1948 г. Вярата ми в несправедливостта на управлението, което съществува главно за да води войни, е изложена през последните шест години в заявлението ми до вашата служба, когато отказах да платя какъвто и да е данък, както и в статии в Catholic Worker.“ — Амон Хенаси

„Ако хиляда души не платят данъците си тази година, това няма да е насилствена и кървава мярка, както би било да ги платят и да дадат на Държавата възможност да върши насилие и да пролива невинна кръв. Това всъщност е определението за мирна революция, ако такава е възможна. Ако данъчният събирач или друг служител ме попита, както един вече направи: „Но какво да правя?“, отговорът ми е: „Ако наистина искате да направите нещо, напуснете поста си.“ Когато поданикът откаже вярност, а служителят напусне поста, революцията е извършена. Но нека дори потече кръв. Нима не се пролива вид кръв, когато съвестта е ранена? През тази рана изтичат истинската човечност и безсмъртието на човека и той кърви към вечна смърт. Виждам тази кръв да тече сега.“ — Хенри Дейвид Торо, Civil Disobedience

„Ако е недостъпно за бедните, то не е нито радикално, нито революционно.“ — Анонимен автор

„Можете ли да си представите роби в плантация, седнали да гласуват за господари и да влагат силите си в кампании и кандидати, когато могат да тръгнат по „подземната железница“? Сигурно биха избрали контраикономическата алтернатива; сигурно д-р Ротбард би ги насърчил да го направят, вместо да се подлъжат да останат в плантацията до избора на Партията на робовладелците аболиционисти.“ — SEK III

„Никога не се заблуждавайте, че богатите ще ви позволят да отнемете богатството им с гласуване.“ — Луси Парсънс

„Никоя велика идея в началото си не може да бъде в рамките на закона. Как би могла? Законът е неподвижен. Законът е фиксиран. Законът е колело на каруца, което връзва всички ни, независимо от условията, мястото или времето.“ — Ема Голдман, 1917

„Най-голямата промяна, която трябва да направим, е от потребление към производство, дори в малък мащаб, в собствените си градини. Ако само десет процента от нас направят това, ще има достатъчно за всички. Оттук и безполезността на революционери без градини, зависещи от самата система, която нападат, и произвеждащи думи и куршуми, не храна и подслон.“ — Бил Молисън

Прозорецът на възможността

„Никога не променяш нещата, като се бориш със съществуващата действителност. За да промениш нещо, изгради нов модел, който прави съществуващия модел остарял.“ — Бъкминстър Фулър ๖

„Държавата не е нещо, което може да се разруши с революция, а е състояние, определено отношение между хората, начин на човешко поведение; разрушаваме я, като създаваме други отношения и се държим различно.“ — Густав Ландауер, цитиран от Колин Уорд в The State and Society

„Живеем в капитализъм и властта му изглежда неизбежна — но така изглеждаше и божественото право на кралете.“ — Урсула К. Ле Гуин, реч при приемането на National Book Awards (2014)

„Да разтворим, потопим и накараме политическата или управленската система да изчезне в икономическата система, като намаляваме, опростяваме, децентрализираме и премахваме едно по едно всички колела на тази голяма машина, наречена Управление или Държава.“ — Пиер-Жозеф Прудон, General Idea of the Revolution in the Nineteenth Century

„За да продължи да съществува на тази планета, човечеството ще трябва да направи голяма промяна към сътруднически, децентрализиран и гъвкав начин на производство.“ — Ерик Флайшман

„Двойната власт е идеята, че зародишът на новия свят трябва да бъде създаден, докато се борим със сегашния — „да изградим новото в обвивката на старото“. Това означава да насърчаваме органи за работническо самоуправление, в които да упражняваме автономията си и да ограничаваме силата на работодателя и управлението, докато можем да се изправим срещу двете и да ги премахнем. Стратегията на двойната власт пряко оспорва властовите институции и едновременно с това по някакъв начин предобразява новите институции, които си представяме. Затова тя не само се противопоставя на държавата, а и се подготвя за трудните сблъсъци и въпроси, които ще възникнат при революционна ситуация.“ — Beyond Resistance

Автори като Джеймс Ливингстън и Мишел Баувенс изрично са използвали по-ранни преходи като образци за прехода от йерархии към мрежи. Макар политическата ни култура — и дясна, и лява — да си представя посткапиталистическия преход през призмата на Френската и Руската революция — внезапен, въстанически и до голяма степен равен на завземането на държавата — няма причина да приемаме, че ще е такъв. Също толкова възможно е да бъде дълъг десетилетия, сравнително постепенен процес като разпадането на Западната Римска империя и феодализма.

[…]

Приблизително 500-годишната капиталистическа система, подобно на предишните исторически системи, не е монолитно единство, а съвкупност от взаимодействащи обществени форми — някои във възход, други в упадък. Следователно заместването на капитализма не изисква драматичен разрив от монолитно единство на прогресивните сили. Както твърди Юджийн Холанд,

изискването за такъв радикален системен разрив е необходимо само ако изначално мислиш обществото или начина на производство като цялостна система. […] Разбирането на тези елементи като господстващи, остатъчни и възникващи значително подобрява утопичните перспективи, доколкото вероятно би имало положителни елементи за утвърждаване („възникващите“) наред с отрицателните за критика и отхвърляне (вероятно всички „господстващи“). […]

Накрая положението се разрешава, когато силите на стария ред се опитат — и не успеят — да попречат на прехода.

[…] сегашното положение е благоприятно […] защото учредителната сила на множеството е узряла дотолкова, че чрез мрежите си за общуване и сътрудничество и чрез създаването на общото става способна сама да поддържа алтернативно демократично общество. Тук въпросът за времето става съществен. Кога идва мигът на разрива? […]

Революционната политика трябва да улови в движението на множествата и чрез натрупването на общи и съвместни решения мига на разрива […], който може да създаде нов свят.

Колкото и внезапен и драматичен да изглежда окончателният разрив, той е само връхната точка на дълъг, съществувал преди това процес на „изграждане на структурата на новото общество в обвивката на старото“.

[…]

Джон Холоуей също твърди, че посткапиталистическият преход ще бъде „процес в пролуките“ като прехода от феодализъм към капитализъм.

[…]

Основаното на общите блага производство между равнопоставени хора като алтернатива и на капиталистическата корпорация, и на държавата позволява

прякото обществено производство на потребителна стойност чрез нови житейски практики, които до голяма степен са извън контрола на капитала, и чрез средства за производство, които са обобществени в много значителна степен. Тези нови процеси са посткапиталистически, не капиталистически, защото вече не се нуждаят от определена роля на капитала, за да се възпроизвеждат.

— Кевин Карсън, The Desktop Regulatory State, „The Transition from Hierarchies to Networks“

„Ако се окаже невъзможно по законен път да принудим управляващата власт да промени начина, по който ни управлява, и ако по различни причини отхвърлящите тази власт не могат или не искат да я свалят със сила, тогава създаването на независимо, алтернативно или паралелно [общество] е единственото достойно решение.“ — Иван Ироус, Parallel Polis: An Inquiry, цитиран от Academy of Ideas

„Икономическите контраинституции за съжаление работят в рамките на по-широка корпоративно-капиталистическа икономика. Те се съревновават на пазари, където институционалната култура на господстващите фирми е йерархична и спускана отгоре, и са силно застрашени сами да я възприемат. Затова има неправителствен и кооперативен сектор, чието управление не се различава от капиталистическото: престижни заплати, излишни междинни ръководни длъжности, бюрократична неразумност и робско придържане към последната догма на мотивационната или управленската теория. Проблемът се задълбочава от капиталистическата финансова система, която възнаграждава с кредити фирмите, следващи ортодоксален организационен модел (дори когато организацията отдолу нагоре е много по-ефективна).“ — Кевин Карсън, Building the Structure of the New Society Within the Shell of the Old

„Хоризонталните мрежови технологии за общуване позволяват безпрецедентна скорост на фазовата промяна в общественото съзнание. Дъг МакАдам създава израза „Познавателно освобождение“ за „процес, в който хората внезапно и заедно решават, че вече не се страхуват, че скорошният им страх или безразличие са се основавали на лъжи и че няма връщане към стария начин на мислене“. Щом критична маса от обществото реши, че промяната е неизбежна, тя става такава. А с мрежовите комуникационни технологии тази критична маса може да се събере внезапно и неочаквано.“ — Кевин Карсън, The Desktop Regulatory State: The Question of Repression

„Трагична ирония е, че най-смъртоносните масови убийства в човешката история са били подтикнати от желанието да се създаде коренно различно и по-добро общество. Опитът да се проектира Утопия е служил за оправдание на някои от най-ужасните престъпления в света.“ — Бенджамин А. Валентино

„Най-радикалният революционер ще стане консерватор в деня след революцията.“ — Хана Аренд

„Всички съвременни революции са завършили с укрепване на силата на Държавата. 1789 г. довежда Наполеон; 1848 г. — Наполеон III; 1917 г. — Сталин; италианските вълнения през двайсетте години — Мусолини; Ваймарската република — Хитлер. Тези революции, особено след като Първата световна война е ликвидирала остатъците от божественото право, продължиха с все по-голяма дързост да предлагат изграждане на града на човечеството и истинската свобода. Нарастващото всемогъщество на Държавата всеки път утвърждаваше този стремеж. Би било погрешно да кажем, че това непременно е трябвало да стане. Но можем да разгледаме как е станало; може би ще последва и поука. Като оставим настрана някои обяснения извън темата на това есе, странното и ужасяващо разрастване на съвременната Държава може да се смята за логично следствие от прекомерни технически и философски амбиции, чужди на истинския дух на бунта, но породили революционния дух на нашето време. Пророческата мечта на Маркс и прекалено вдъхновените предсказания на Хегел или Ницше в крайна сметка, след разрушаването на Божия град, извикаха на живот рационална или ирационална Държава, която и в двата случая обаче се основаваше на терор.“ — Албер Камю, The Rebel

„…невъзможно е такава революция да се постигне чрез диктатура и държавна власт. Без широко възстановяване, идващо отдолу — осъществено от самите работници и селяни — социалната революция е обречена на провал…. [Т]рябва да се надяваме, че… ще бъдат положени сериозни усилия сред работническата класа — селяни, работници и интелектуалци — да се създадат хората на бъдеща революция, които няма да изпълняват заповеди отгоре, а ще могат сами да разработят свободните форми на целия нов икономически живот.“ — Пьотр Кропоткин

„Земята е осеяна с руините на империи, които са вярвали, че са вечни.“ — Камил Паля